Полунощ [bg]

Следващия път, когато ти е нужно научно мнение, първо попитай, изпрати й Деймън телепатично презрителния си коментар, а гласно рече:

— Бих казал, че гравитацията тук е около осемдесет процента от земната и може да се намираме на луна. Няма значение. Ако Сейдж не ни беше помогнал с компаса, никога не бихме могли да намерим ствола на дървото — поне не навреме.

— И не забравяйте — изтъкна Елена, — че никак не е сигурно, че звездната сфера се намира близо до дървото. Трябва да държим очите си отворени на четири!

— Но какво да търсим? — Някога Бони щеше да изрече това хленчейки. Сега само попита тихо.

— Ами… — Елена се извърна към Стефан. — Ще изглежда ярко, нали? На фона на този ужасен полумрак?

— На този ужасен зеленикав полумрак — съгласи се Стефан. — Би трябвало да изглежда като леко променяща се ярка светлина.

— Да го кажем така — заговори Деймън, докато вървеше грациозно заднешком и ги озари за секунда с някогашната си двеста и петдесетватова усмивка. — Ако не следваме указанията на Сейдж, никога няма да намерим дървото. Ако се опитаме да бродим наслуки в този свят, никога няма да открием нищо — включително и обратния път. И тогава не само Фелс Чърч, но и всички ние ще умрем, при това точно в този ред. Първо, ние двамата вампири, ще зарежем всякакво цивилизовано поведение, когато гладът…

— Стефан няма да го направи! — извика Елена.

— Ти си също толкова лош, като Шиничи с неговите „откровения“ за всички нас! — присъедини се Бони.

Деймън леко се усмихна.

— Ако бях също толкова лош като Шиничи, малко червено птиченце, ти вече щеше да си надупчена като празна кутия от сок — или аз щях да правя компания на Сейдж и да се наслаждавам на бутилка „Черна магия“…

— Виж, това е безсмислено — прекъсна го Стефан.

Деймън изобрази престорено съчувствие.

— Може би ти имаш… проблеми… в областта на кучешките зъби, но не и аз, малки братко. — Този път задържа усмивката си по-дълго, за да могат всички да видят острите му зъби.

Стефан не се поддаде на предизвикателството.

— И цялата тази разправия само ни задържа…

— Грешиш, малки братко. Някои от нас са усъвършенствали изкуството да говорят и вървят едновременно.

— Деймън, престани! Просто спри — рече Елена рязко, докато разтриваше горещото си чело със студените си пръсти.

Деймън сви рамене и продължи да върви заднешком.

— Ти трябва само да помолиш — промърмори, като натърти леко на първата дума.