Сърца за изгаряне [bg]

Повече Герди, отколкото Стела.

Докторант, който е на път да стане доцент по философия, бе казала, когато се представяше в началото.

В чашата ѝ се бълникаше някаква неизвестна напитка.

Отпих от пепсито си.

— Няма за какво да ме хипнотизираш. Скучен съм.

— Не изглеждаш скучен. Имаш много замислено изражение, нещо в стил Джеймс Дийн.

— Джеймс Дийн, а?

— Определено. Със сигурност си бунтар.

— Тогава може би не трябва да разговаряш с мен. Ами ако съм опасен?

Очите ѝ се присвиха.

— Опасен ли си?

Всички, за които ме е грижа умират, така че вероятно да.

— Добра ли си в това? — попитах аз.

— В кое?

— В хипнозата.

Тя сви рамене:

— Съквартирантката ми смята, че съм. Проф. Макдъгал казва, че съм най-добрата в неговия клас от десетилетие, но според мен просто се опитва да се намърда в гащичките ми.

— Ти не носиш гащички.

Тя изгледа краката си и обработи получената информация по характерния за пияните бавен начин. След което вдигна очи към мен и се засмя:

— Ами не. Няма гащички.

Забелязах Уили сред тълпата, впил поглед в мен. Вдигна два палеца и закима бързо-бързо.

— Май трябва да си ходя — отроних.

— Не може да си тръгваш, преди снегът да се е разтопил — това е правилото.

— Е, нали каза, че съм бунтар.

— Моля те, позволи ми да те хипнотизирам.

— Какво смяташ, че ще узнаеш?

Тя килна глава настрани. Част от питието ѝ се разля и опръска обувката ми.

— Като за начало — защо си на купон, а не пиеш.

— Може да съм слаб пияч.

Тя пристъпи по-близо и отпи от чашата си. Този път успях да помириша — ром беше.

— Не е кой знае колко трудно.

— И ти не го правиш като хората. Пиеш ром на бирено парти.

Тя вдигна пръст към устните си и се засмя:

— Шшт! Може пък и аз да съм бунтарка.

Уили все още ме гледаше. Зачудих се дали ще звънне на Матео веднага, за да докладва случилото се, или ще изчака до сутринта.

Преброих поне дванайсетима с бели палта.

— В кампуса ли живееш? — попитах я.

Тя кимна наляво:

— В източния корпус.

— Искаш ли да те изпратя до вас?

— Ами добре.

Очевидно топящият се сняг вече бе забравен.

Прекосихме вътрешния двор и минахме за по-напряко през тенис кортовете. По някое време ме хвана за ръка.

Живееше в „Гиъри Хол“, на втория етаж.

Успя да отключи след известно ровичкане из ключалката, бутна вратата, влезе със залитане в стаята и се просна на леглото отляво. Съквартирантките ѝ ги нямаше.

Светнах лампата, затворих вратата и ѝ помогнах да свали обувките и якето си. Чашата с ром бе изчезнала по пътя насам. Не бях забелязал да я хвърля или да я оставя накъде.

Можеше да преспя с нея, но не го направих.