Снайперистът [bg]

„Шифросити“, както го наричаха запознатите, силно наподобяваше шпионските филми от 70-те, в които всички се придвижват с колички за голф и се преструват, че носят имена от сорта на Джон или Джейн. Това беше отделна култура, откъсната от света, едно затворено общество със своите вътрешни правила, училища, полиция и пожарна, кинозали и болници. А дори и със собствен университет — Националната школа по криптология.

Без никакво преувеличение можеше да се каже, че тук, на огромната секретна територия на НАС, човек би могъл да се роди и да умре, без нито веднъж да излезе от периметъра.

Бийчъм разполагаше с максималната за външен човек информация за НАС и нейния закрит град. В качеството си на председател на сенатска комисия тя беше посещавала Шифросити много пъти и ако не беше изпаднала в немилост, някой ден със сигурност щяха да кръстят на нейно име я училище, я друга сграда в района. Нямаше член на Конгреса, който да се е борил с нейния плам за финансирането на проекти, считани от мнозина за излишни и дори фриволни. Ако не бяха нейното влияние, връзки и умно лобиране, едва ли щеше да се роди суперкомпютърът на НАС, благодарение на който армия от анализатори подслушват, превеждат и обработват огромен поток от микровълнови комуникации.

Разбира се, днешното й посещение нямаше да бъде почетено с червен килим. Просто защото Бийчъм беше станала персона нон грата навсякъде, където се изискваше специален пропуск. Джеймс се надяваше да я вкара през КПП-то с помощта на стар свой приятел — полковник от ВВС пред пенсиониране, който спокойно щеше да рискува с рутинно административно нарушение. Бийчъм би могла да получи достъп единствено с някоя от значките, на които пише „само с придружител“ с едно голямо червено V отгоре. Разбира се, беше малко унизително за човек от нейния ранг, но тя разбираше и се примиряваше.

— Джеймс Епълтън и Елизабет Бийчъм.

Джеймс изрече имената им в нещо като гише на драйв-ин заведение. После отчетливо продиктува номерата на социалните им застраховки и името на човека за контакт вътре в затворения град. Няколко секунди по-късно един глас им разреши да продължат и те се насочиха към блиндираната кабина на същинския пропускателен пункт, където офицер във военна униформа провери документите им. Друг пазач им подаде карта на района, временен пропуск за паркиране и брошура с правилата за сигурността. След което отдаде чест на сенаторката и им махна да тръгват.

След броени минути вече влизаха в огромната 11-етажна сграда на Оперативното командване. Тя приличаше на всяка друга корпоративна централа, с бетонни колони и огледални стъкла, но Бийчъм добре знаеше, че това е само привидно. Главната сграда на комплекса на НАС, който включваше още 60 постройки, не беше нищо друго, освен имитация и куха черупка. Подобно на някаква странна архитектурна метафора, истинската структура се криеше зад фасадата — беше сграда в сградата. Тя беше облицована с медни листове, които не пропускаха електронни емисии, а специалните й противошокови прозорци бяха направени така, че да изолират всички звуци и да изключват всякакви опити за подслушване.