Загадката на Марголия [bg]

— Как е пълното ти име, Блинк? — попита Алекс.

— Какво те интересува? Къде е кучката?

— Не е тук.

Чарли насочи оръжието към очите му. Алекс примигна и рече:

— Ще го кажа отново. Тя не е тук.

— Добре. Няма значение. — Чарли насочи оръжието към мястото на пилота. — Седни, Чейс. Ти също, Бенедикт.

Подчинихме се.

— Чейс, задай курс за сблъсък с това нещо.

Той кимна към кафявото джудже.

Понечих да се извъртя, но той насочи лазера към мен. Дулото му беше голямо, черно и смъртоносно.

— Калу. Нов курс. Отправяме се към кафявото джудже.

— Орбитален курс?

— Не… — Поколебах се.

Чарли притисна оръжието в тила ми и изсъска: — Кажи му.

— За сблъсък.

— Сигурна ли сте, капитане?

— Да.

— Много добре. Това изисква минимална промяна в сегашния ни курс.

— Направи го.

— И ще се ускорим за няколко секунди.

Алекс ме наблюдаваше.

— Знаеш ли, Чарли, Блинк, или каквото и да е името ти — каза той, — ще те хванат.

— Възможно е, но се съмнявам.

— Две минути до началото на маневрите.

— Много добре — ухили се Чарли. — Затегнете коланите, хора.

Той се хвана за една от страничните прегради и добави:

— Надявам се, че няма да направите някоя глупост по време на полета.

„Дух“ се завъртя и започна да се ускорява. Нещо издрънча във въздушния шлюз.

— Какво беше това? — стресна се Чарли.

— Контейнер — каза Алекс. — Вероятно сме разместили нещо, докато ровихме.

Чарли погледна към коридора. Беше празен. Хвана се за един монитор, тъй като силите на ускорението ни притискаха към седалките, като едновременно набирахме скорост и завивахме надясно. После всичко приключи.

— Маневрата е завършена — докладва Калу. — Намираме се на курс за сблъсък с джуджето. Удар след четири часа и единайсет минути.

— Благодаря, Калу. — Започнах да разкопчавам осигурителните колани, но Чарли ми нареди да стоя мирно. Дойде зад мен и видях проблясването на лазера. Реших, че ще ме застреля. Вместо това той го насочи към контролните табла. Не се целеше, просто ги разкъса и прекара лъча по панелите. Преряза модулите и мониторите. Жиците се извиваха и пламваха. Казах нещо обидно и освободих осигурителните колани, но той поклати глава, замахна с лазера и лъчът преряза основата на стола ми и аз паднах на палубата.

— Стой там — извика Чарли.

Въздухът се изпълни с острата миризма на прогорен кабел.

— Повярвай ми, съжалявам, но наистина нямам избор, любима — ухили се Чарли.

Сърцето ми замря. Той прокара показалец по брадичката ми и добави:

— Светът понякога е суров. — Най-накрая беше с гръб към въздушния шлюз.

— Знаеш ли — намеси се Алекс, — жалко е, че това се случва, когато сме толкова близо.

— Аха.

— Искам да кажа, че можеше да бъде златно време. Тази мисия.

Това трябваше да е сигнал за Шара. Чарли, който не обръщаше особено внимание, пропусна фразата „можеше да бъде златно време…“. Сега или никога.