Колимски разкази [bg]

Нищо не научих и не исках да научавам. Благородството, порядъчността, любовта към своето дете, което бащата сигурно е виждал не кой знае колко често — нали е било на ясли, в детска градина.

Неумелите бащини ръце, разкопчаващи детското панталонче, огромните разноцветни копчета, зашити от грубите, несръчни, но добри ръце. Щастието на бащата и щастието на момченцето. Този двегодишен малчуган не знаеше думичката „мама“. Той викаше: „Татко, татко!“. И той, и почернелият от слънцето шлосер си играеха, като с мъка си намираха място сред пияните, сред картоиграчите, сред кошниците и денковете на спекулантите. Тези двама души от нашия вагон със сигурност бяха щастливи.

На пътника, който спеше вече втори ден, откакто бяхме потеглили от Иркутск, който се бе събудил само за да изпие, да излочи нова бутилка водка ли, коняк ли, домашен ликьор ли, не му се удаде да спи повече. Вагонът се разтресе. Спящият пиян пътник рухна на пода и започна да стене. Медицинската помощ, извикана от шафнера, установи, че човекът си е счупил рамото. Изкараха го на носилки и той изчезна от моя живот.

Внезапно във вагона се появи фигурата на моя спасител, макар че спасител е силно казано — нали тогава не се стигна до нещо сериозно, кърваво. Моят познат си седеше, не ме беше познал или не желаеше да ме познае. Все пак се спогледахме и аз отидох при него. „Искам поне да стигна до вкъщи, да видя близките си“ — това бяха последните думи на този криминален, които чух.

Всичко това: и ярката светлина на лампата на Иркутската гара, и спекулантът, който носеше със себе си чужди снимки за камуфлаж, и бълвочът, изригнат върху леглото ми от гърлото на младия лейтенант, и тъжната проститутка от горното легло в купето на шафнерите, и двегодишното мърляво дете, което викаше щастливо „татко! татко!“ — всичко това го запомних като мое първо щастие, непрекъснатото щастие на „свободата“.