Нежна завист

— За какво говориш?

— За Гейл.

— Да, разбрах това, но от какво е разстроена, за каква раздяла става дума? За моето заминаване?

Никак не се връзваше. Колкото по-далеч се намираше сестра й със склонността си да подпалва галерии и да проваля сватби, толкова по-добре. Гейл би трябвало да празнува.

— Не. За мен и Гейл. За нашата раздяла.

Останах неподвижна. Неведнъж надеждите ми се бяха оказвали измамни. Вече никой не можеше да ме заблуди.

— Какво искаш да кажеш? Че сте си поделили хола? Или домакинските задължения?

Том ме изгледа, сякаш съм луда за връзване.

— Разделихме се, Алекс. Скъсахме. Вече не се срещаме. Гейл се премести да живее при родителите ви.

Двадесет години го зяпах с недоумение. Е, добре, може би няколко секунди, но ми се сториха цяла вечност.

После пороят се отприщи, бликнаха реки от сълзи и от гърлото ми се изтръгнаха ридания, от които цялото ми тяло затрепери. Не можех нито да ги спра, нито да ги овладея. Раменете ми се тресяха и се задъхвах.

Том нервничеше около мен като състезателен кон, затворен в клетка. Знаех, че мъжете мразят да гледат разплакани жени, но не можех да сторя нищо. Плачех ли, плачех.

— Алекс — тревожно каза той и ми подаде кърпичка на точки. — Моля те, престани, скъпа. Съжалявам, че нараних сестра ти, но не можех да продължавам така.

Грабнах кърпичката, попих влагата от лицето си и издухах носа си. Чу се звук като от хобот на слон. Много изтънчено.

— Защо?

Гласът ми прозвуча като дрезгав шепот.

«Каквото и да каже — помислих си, — ще го понеса». Навярно излизаше с някое добро момиче, дъщеря на запален играч на поло, която обича домашния уют и приготвя обяд за лондонските бизнесмени в «Слоуа Рейнджърс», фирма за доставки на храна. Поне щеше да му сервира домашно приготвен сос всяка Коледа. Всяка друга бе за предпочитане, отколкото да го виждам със собствената си сестра.

Ето каква кучка бях. Как можех да изпитвам облекчение, вместо да си кажа «горката Гейл»?

— Защото срещнах друга — отвърна той.

— Коя е? — осмелих се да попитам. За миг зърнах отражението си в огледалото над камината. Лицето ми бе червено като на герой от «Атаката на доматите-убийци».

— Не се ли досещаш?

Гледаше ме някак странно.

— Господи! Не ми казвай, че излизаш със Снежанка.

— Разбира се, че не, глупачке — нежно прошепна Том. — Надявам се да излизам с теб, Алекс, стига да се съгласиш.

След тези думи припряно ме притегли към себе си и ме целуна, въпреки пламналото ми лице и сополивия ми нос.

Навярно очаквате да кажа, че не се е получило. Че сме се смущавали. Нормално е, поне първия път, нали? Изведнъж се запитваш дали дъхът ти е свеж и дали ще те вземе за развратница, ако отвърнеш на френската му целувка или захапеш устната му малко по-силно. Но това, което се случи всъщност, не може да се опише с думи.