Сметки за разчистване

— Гаден АТОО-нецо! — изрева той.

Не уцели, помислих си аз.

— Ей сега ще те сплескам — провикна се той.

Но не помръдна. Аз също. Стоях като закован. Той беше натъпкан до козирката с амфетамини и стероиди. Очите му блестяха.

— Ето ме, идвам — припя той.

Но не помръдна. Беше едър. Едър и як. Много як. Ако ме удареше, щеше да ме повали. А ако паднех, никога повече нямаше да се вдигна. Наблюдавах го. Той се поклащаше на пети и пръсти. И изведнъж замахна. Или по-скоро се престори, че замахва с ляво кроше, но се спря. Аз не помръднах. Стоях като закован на мястото си и го наблюдавах. И мислех усилено. Той беше по-едър и поне с петдесет-шейсет кила по-тежък, отколкото го бе замислила майката природа. Може би с повече. Така че може и да беше бърз, но това нямаше да трае вечно.

Поех си дъх.

— Елизабет ми каза, че не можеш да го вдигнеш — рекох аз.

Той се опули насреща ми. Чувах шума на кадилака. И грохота на вълните. Те се разбиваха някъде зад къщата.

— Доста си порасъл — викнах му аз, — ама не навсякъде. Никаква реакция.

— Хващам се на бас, че кутрето на лявата ми ръка е по-голямо — продължих аз. Вдигнах ръка нагоре и му показах кутрето си, свито на кравай към дланта ми. — И по-кораво — добавих.

Лицето му потъмня. Сякаш се изду от придошлата кръв. Той се втурна към мен. Замахна с ръка. Аз се дръпнах встрани, наведох се под ръката му, после в миг се изправих и се извърнах. Той се закова на място със свити крака и се изви към мен. Бяхме си разменили местата. Сега аз бях по-близо до пистолетите, той видя това и изпадна в паника. Замахна отново. Със същата ръка, по същия начин. Аз отново се дръпнах встрани и се наведох под замаха му. Озовахме се в изходната позиция. С една разлика. Той се бе задъхал, а аз не.

— Ти си една дамска камизолка — казах му аз. Това беше обиден израз, който бях научил някъде като дете. Мисля че в Англия. Нямах представа какво означава. Но при определени хора вършеше добра работа. А Поли беше от тях. Той мигом се втурна към мен. Точно по същия начин както първите два пъти. Този път успях да се извъртя под замахващата му ръка и да забия лакът в ребрата му. Нямаше никакъв ефект. Той се закова на място и мигом се извърна към мен. Аз отново приклекнах и усетих лекия повей, когато огромният му юмрук профуча над главата ми.

Поли вече дишаше тежко, докато аз едва загрявах. Като че ли и този път съдбата ми даваше шанс. Той се биеше много неумело. Повечето прекалено едри мъже не умеят да се бият. Те или плашат противника с ръста си, или ако изобщо се стигне до бой, гледат да го повалят с първия удар. Така или иначе, липсва им практика и издръжливост. А също и сръчност. Не поддържат форма. Разните им там гладиатори и велоергометри не могат да заместят светкавичната бързина, мигновената реакция, изпреварващото мислене, задъхания прилив на адреналин, които определят успеха при уличен бой. И Поли беше идеалният пример за това. От толкова вдигане на тежести се бе дисквалифицирал напълно.