Магия за кинжал
- Автор: Керр Катарина
- Серия: kingdom of deverry #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магия за кинжал». Краткое содержание книги:
— Не знам ли? — Родри се ухили зловещо. — Вуйчо ми охотно приемаше западняци в двореца си, тъй че добре познавам вашите обичаи. Както кажеш, Кало.
Сред растящата тълпа двамата се съблякоха до кръста и застанаха един срещу друг — Калондериел с ножа си, а Родри с този на Дженантар, тъй като собственият му кинжал се оказа твърде къс. Сърцето на Джил туптеше тревожно; тя виждаше синините по гърба на Родри и знаеше, че контузиите ще забавят движенията му.
Калондериел и Родри започнаха да кръжат, леко приведени напред, съсредоточени и мълчаливи. Родри изпробва лъжлив удар; Калондериел отскочи и замахна; Родри едва успя да се изплъзне изпод ножа. Отново обикаляха — бавно, очи в очи — докато ненадейно Калондериел се стрелна напред, Родри отстъпи изящно и нападна отстрани. Калондериел нанесе удар отдолу, но лявата ръка на Родри полетя толкова бързо, че Джил едва я видя как хвана десницата на елфа и я тласна нагоре. В същия миг ножът проблесна под слънчевите лъчи… и потъмня от кръв. Калондериел отскочи назад и от тънката драскотина по ребрата му протекоха алени капки.
— Под моите заповеди ли си? — изръмжа Родри.
— Да. — Калондериел отпусна ножа. — Да… господарю кадвридок.
Под възторжените възгласи на войниците Родри избърса ножа в бригите си, подаде го на Дженантар после вдигна ризата си и се отдалечи. Гледайки подир него, Джил осъзна, че колкото и да харесва Калондериел, победата на Родри я радва, а поражението му би я наскърбило дълбоко. Със странно чувство на вина тя се обърна към елфа, който бършеше раната с ризата си под подигравателния поглед на Дженантар.
— Тоя младок е доста бърз за кръглоух — подхвърли Калондериел.
— Така е — отсече Дженантар. — А сега би ли си прибрал бъбривия език зад зъбите? Май си забравил, че Адерин заръча да не създаваме неприятности.
— Не съм забравил, но не мога да приема команди от човек, който е по-слаб от мен.
— Е, да, и ти имаш право. — Дженантар се обърна към Джил. — Нашият Калондериел също е нещо като кадвридок. Сигурно не е лесно да приемаш чужди заповеди, когато си свикнал да командваш стотици стрелци.
— Особено пък от кръглоух — намеси се Калондериел. — Инак съм съвсем кротък — не ти ли търпя проклетото нахалство от толкова време?
Дженантар се разсмя.
— Може и да си кадвридок — каза Джил, — обаче най-добре иди да покажеш тая рана на Адерин.
— О, това е само драскотина. Родри си удържа ръката. Наистина никак не е лош за кръглоух. А освен това бухалът пак отлетя на разузнаване. Безпокои го близостта на бунтовниците.
Кървава река течеше през лагера на Корбин, лееше се бавна и лепкава покрай шатрите, плискаше се около хората и конете. Макар да знаеше, че това е само изтървано видение, Лодлейн дълго не успя да го прогони и дори когато реката отстъпи, зад нея сякаш останаха ръждиви петна по всичко, което бе докоснала. Той пъхна ръце между бедрата си, за да удържи треперенето им и опита да се съсредоточи върху дебатите на военния съвет. Благородниците спореха за нещо, но сякаш невидим вятър отнасяше думите им. Накрая Лодлейн стана и си излезе. Докато крачеше през лагера, усети как враждебните погледи на хората се забиват в гърба му като кинжали.
За щастие в шатрата му беше прохладно и тихо. Изтощените и обезсърчени войници не вдигаха много шум. Лодлейн се просна върху завивките и почна да диша дълбоко и бавно, докато ръцете му се успокоиха. Трябваше да призове мрака. Неканените видения му показваха, че всичко се разпада и той знаеше, че само в мрака ще намери сила, която да му помогне. Затвори очи, отпусна се докрай, представи си тъмата и я призова. Но образът си остана само в мислите му; не долови мощ и мракът не се появи. Опита отново и отново, ала не успя да призове дори черната точица, от която израстваше истинската тъма.
Внезапно разбра: беше изоставен. Загадъчният и неканен съюзник си бе отишъл безвъзвратно. Той отвори очи и откри, че е разтреперан и потен. За момент се почувства объркан като дете, което е заспало в майчиния скут, а се събужда в непознато легло. Какво бе сторил, защо се бе забъркал в този жалък бунт, когато трябваше да се измъква, с цялата възможна бързина да бяга на изток, колкото се може по-далече от Адерин? Изведнъж си спомни убийството, спомни си елфа, когото бе заклал над магическия камък. Адерин беше само на няколко мили оттук и носеше възмездие. Как бе могъл да забрави? Отново се сети за онзи рус, грубоват девериец, с когото се бяха запознали по пътя. Тъкмо той убеди Лодлейн да подири закрила в Дън Бръдлин — онзи човек, който се представяше за търговец и една вечер надникна дълбоко в очите му… а сетне спомените чезнеха в сивата мъгла на магията.