Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
Поколебах се, преди да вляза. Платнището на входа бе завързано. Навремето се бях промъкнал неканен в покоите на Шута. И после съжалявах за това, не само защото нахлуването ми постави повече загадки, отколкото разреши, но и защото бе създало малка пукнатина в доверието помежду ни. Без да каже нито дума, Шутът ме бе научил добре на правилата, на които се подчиняваха приятелските отношения с него. Отговаряше само на онези въпроси за себе си, на които искаше, и разглеждаше моето шпиониране като нарушение на личната му неприкосновеност. Затова спрях насред духащия от ледения връх вятър и се запитах дали наистина искам да се възползвам от тази възможност. Нямаше ли вече твърде много пукнатини в изстрадалото ни приятелство?
После развързах платнището и се вмъкнах вътре.
Шатрата бе изработена от непозната материя, може би някакъв вид коприна, но бе толкова добре изтъкана, че въздухът вътре не помръдваше. Сиянието идваше от малък мангал в плитка яма в пода. Копринените стени задържаха много добре топлината и тъканта сякаш отразяваше и подсилваше светлината. Въпреки това тя не светеше ярко, а бе по-скоро топла и уютна. Останалата част на пода бе покрита с тънък килим, в единия ъгъл имаше проста постелка за спане. С вълчето си обоняние долових от нея парфюмите на Шута. В друг ъгъл имаше малка торба с дрехи и някои важни вещи. Видях, че е донесъл Петльовата си корона без пера. Това не ме изненада. Перата от Външните острови, които мислех, че й подхождат, се намираха в моя сандък. Някои неща са твърде важни, за да се оставят без надзор.
Имаше съвсем незначителен запас от храна и едно-единствено котле за готвене: Шутът явно разчиташе на пристигането ни за по-дългосрочното си оцеляване. Не видях никакви оръжия; единствените ножове ставаха само за готвене. Запитах се как ли е намерил кораб, който да го остави тук, и защо не се е запасил по-добре. Сред продоволствията му намерих малко гърне с мед. Взех го.
Нямаше хартия, за да му оставя бележка. Исках само да му кажа, че не съм искал да идва тук да умре и че именно затова съм се опитал му попреча. Накрая преместих Петльовата корона в средата на постелката му. Завъртях простото дървено украшение в ръце и окото от скъпоценен камък проблесна за миг. Шутът щеше да разбере, че аз съм я оставил там, и защо съм го направил. Не исках дори за миг да си помисли, че съм се опитал да прикрия посещението си. Когато излязох, завързах платнището с различни възли.
Шишко бе почти задрямал, но когато сипах чай и добавих мед, стана да вземе чашата. Не бях спестил меда. Изгълта наведнъж половината и въздъхна тежко.
— Така е по-добре.
— Искаш ли още? — За мен почти не оставаше, но не исках да изпускам възможността да спечеля благоволението му.
— Мъничко. Моля.
Усетих как сваля стените си.
— Дай тогава чашата. — Докато наливах и подслаждах чая, добавих: — Знаеш ли, Шишко, липсва ми, че вече не сме приятели. Не искам да ми се сърдиш.
— И аз — призна той, докато вземаше чашата. — И е по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде.
— Така ли? Тогава защо го правиш?
— За да помогна на Копривка да ти се сърди.
— Така значи. — Не си позволих да се задържам на темата и само отбелязах: — Сигурно го е изкарала като много добра идея.
— Да — рече той тъжно.
Кимнах бавно.
— Но тя е добре, нали? Не е наранена и не се намира в опасност.
— Ядосана е. Защото е трябвало да напусне дома си. Заради дракона. Това ме уплаши и й казах, че може да дойде тук, защото се каним да отсечем главата на дракона. Но тя ми каза: не се безпокой, татко ще убие дракона. Така че е в безопасност.
Зави ми се свят. Нямаше съмнения. Птицата бе стигнала Бъкип и кралицата незабавно бе приютила Копривка. И някой, Кетрикен или Бърич, й бе казал, че е моя дъщеря. Изведнъж стана без значение защо го бяха направили точно сега и с какви точно думи. Копривка знаеше. И ми беше ядосана, но въпреки това бе намерила начин да ми прати съобщение чрез Шишко, за да ми покаже, че знае кой съм и че съм постъпил така, защото съм смятал, че по този начин я защитавам. Изпълващите ме емоции сякаш бяха в раздор една с друга. Запитах се дали знае всичко за мен, или само са й казали, че друг мъж е истинският й баща и че именно заради него е изложена на опасност. Дали някой й е обяснил какво е Умението? Знаеше ли, че съм Осезаващ? Исках аз лично да й кажа, че съм нейният баща, ако някога реша, че трябва да го знае. Дали така щеше да е по-лесно да го приеме? Или по-трудно? Не знаех. Страшно много неща не знаех, както и тя не знаеше много неща за мен.