Танцуващият с духове
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-061-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— Мили Боже — възкликна Бърк. — И какво направихте вие?
— Какво направихме ли? Говорих с адвокат Апъл и последвах съвета й.
— Който беше?…
— Да забравим за цялата работа. След което аз хванах самолета за Зихуатенейо в Мексико и не изтрезнях цяла седмица.
— А Уилсън?
— Джак… реагира различно. Онази среща, за която споменах… в „Морган Станли“. Отишъл в Бостън и направил презентацията все едно нищо не се е случило. Променил само мястото на бъдещото производство. Решил да го започне в някоя офшорна зона.
— И правителството разбрало — каза Бърк.
— Един от присъстващите на презентацията в „Морган Станли“ е директор на „Ин-Кю-Тел“, така че…
— Какво е „Ин-Кю-Тел“?
— Частна компания за рискови инвестиции, която на практика е собственост на ЦРУ — поясни Ели. — Но не работи под прикритие или нещо такова. Не. Просто инвестира във високотехнологични компании с единствената цел ЦРУ да е в крак с всичко ново в областта на националната сигурност — и това е съвсем официално. Централата им е в Долината. Изобщо всичко е повече от законно. Идеята е, че осигуряват финансиране на новосъздадени дружества, които се занимават с въпроси от интерес за управлението. Знам ли… софтуерни програми за търсене на кодови думи в текстове на арабски, нови видове телесна броня, такива неща.
— Или нова батерия — предположи Бърк.
— Именно.
— И смятате, че онзи тип от „Ин-Кю-Тел“ е съобщил на федералните…
— Не. Мисля, че в „Ин-Кю-Тел“ са научили за презентацията от въпросния тип и са се разшетали. Дали са си сметка, че продуктът може да има някои сериозни приложения. След което са уведомили принципала си, че искат да участват в нашето малко начинание.
— И после…
— После работата се разсмърдя — каза Ели. — Вонята явно е стигнала до Пентагона и Джак внезапно се сдоби с обвинение от щатския прокурор. Щракнаха му белезниците. Чакаха го две години затвор и глоба от двеста хиляди долара. Какво направих аз ли? Аз ипотекирах апартамента, за да събера пари за гаранцията.
— А чекът, който сте получили?
— За сто петдесетте и две хиляди? Не искахме да го осребряваме. Защото осребриш ли веднъж чека…
— Значи тогава Джак е попаднал на Мадокс.
— Да.
Бърк въздъхна.
— Ходихте ли при Джак, след като го прибраха?
— В ареста — да, в затвора — не. За последно го видях, когато го отвеждаха. Опитах се да го посетя в Колорадо, но… той не пожела да ме види.
— Споменахте приемната му майка…
— Манди. Живееше в една каравана във Фалън. Но както казах, беше доста възрастна още тогава…
Въпросите на Бърк се изчерпаха.
— Ели — поде той, — искам да ви благодаря за…
Но Ели не беше свършил.
— Работата е там, че — прекъсна го той — двамата с Джак бяхме приятели… съквартиранти. Като братя почти. А после, когато го отведоха, той все едно изчезна. Изчезна напълно. Изпари се сякаш.
— Какво имате предвид?
— Не отговаряше на писмата ми. Не искаше да говорим по телефона. Отидох във Флорънс, като си мислех, че щом съм там, щом съм пропътувал стотици мили с кола, няма начин да не се съгласи да говорим. А и не е като да е бил зает с друго, нали така? Онова място… е като гробница. Само дето те хранят. Идеята е да смажат хората чрез изолация. А Джак им помагаше, като отпращаше малкото си посетители. — Ели замълча, после се засмя горчиво. На Бърк му хрумна, че може и да е малко пиян. — Все си мисля за последния път, когато го видях…
— Кога беше това? — попита Бърк.
— В Сан Франциско, на излизане от съда. Беше с окови. Ръцете му бяха закопчани към кръста, краката му — спънати. Идеше ми да заплача. Защото Джак беше… как да се изразя… беше като принца на Силиконовата долина! Или би могъл да бъде, или би трябвало да бъде. Като в онази песен…
— Коя песен? — попита Бърк.
— Онази! За музиката. Сещате се — „Денят, когато музиката умря“. За Бъди Холи и Ричи Валенс, когато се разбиха със самолета.
36.
Вчера: Вчера.
Утре: Завтра.
Обичам те: Я тебя люблю.
Уилсън отби от шосе 29 и пое по селския път към Калпепър.
Покрайнините на града представляваха обичайният низ от фризьорски салони, автомивки, автомобилни салони и разсадници. Аграрният характер на градчето се подчертаваше от две големи фирми за селскостопанска техника и огромните им паркинги с трактори, комбайни и балиращи машини. Уилсън подмина и няколко заведения за бързо хранене като „Рубин Тюзди“ и „Деъри Куин“ и универсални магазини като „Уолмарт“ и „Лоуис“. Стигна до сърцето на това разраснало се градче — историческия център Калпепър, състоящ се от няколко потънали в зеленина пресечки с тухлени сгради и информационни табели.