Битката за Ориса

— Как? — попита Корайс.

— Привечер войниците ги накарали да се съберат на брега. После ги натоварили в собствените им лодки, без провизии, без нищо. Бойните кораби изтеглили претоварените лодки в открито море. Всичко това научих, като подпитвах дискретно войниците. Останалото разбрах чрез гадаене. Лодките били изтеглени навътре в морето, докато сушата не изчезнала от поглед. На войниците било наредено да няма очевидци на смъртта ми и те охотно изпълнили заповедта, навярно с идеята, че така ще измамят съдбата и ще се отърват от страшната орис, която заплашва цареубийците. Бойните кораби смазали лодките, а мъжете, жените и децата били оставени да се издавят или послужили като мишени за забавление на стрелците и копиеносците. Нито един не оцелял. Тогава разбрах, че дните ми са преброени. Обзе ме отчаяние. Дълго мислих и осъзнах, че кръвта е могъщо средство в магията, че е велико оръжие. Селяните — мислех за тях като за моите селяни — не бяха загинали напразно. И тогава направих първото си велико заклинание. То се стовари в онази нощ върху острова като внезапна зимна буря. Войниците не усетиха нищо. Но моите животни, моите приятели и слуги, почувстваха тежестта на всички поколения преди тях, на всички свои предци, които са станали плячка на хората. И онзи инстинкт, който хвърля животните в уплаха при вида на човек, изчезна. Така те получиха свободата да си отмъстят. И направиха точно това в онази дълга кървава нощ. Трябва да призная, че слушах писъците със задоволство. Заклинанието ми беше такова, че зверовете да отвърнат на войниците със същата жестокост, с която те се бяха отнесли към рибарите и семействата им. Някои умряха лесно в съня си, други дадоха отпор и бяха разкъсани, трети се опитаха да избягат на корабите и бяха удавени от тюлените и делфините. Когато слънцето изгря на следващия ден, аз бях единственият жив човек на Тристан. Наредих труповете да бъдат извлечени в края на платото, зад тази къща, и да бъдат хвърлени от скалите, за да ги отнесат силните течения. А после, и това беше тежка задача, аз и моите слуги се качихме на корабите, срязахме привързващите ги за пристанището въжета, вдигнахме платната им и един по един ги изведохме от залива, а после ги оставихме да се носят без кормчия през пустия океан, докато морските треви и чудовища не ги завлекат на дъното. И така, докато заливът не опустя също като осиротялото село.