Героите умират

9.

Облизвам кокалчетата на пръстите си, които съм разкървавил в скулата на пазача, и усещам топлия сладникав вкус на кръвта. Докато надничам иззад ъгъла към двамата въоръжени с арбалети охранители, които се мотаят пред вратата нататък по коридора, се опитвам да си спомня защо се реших на тази глупава, глупава постъпка.

Онези момчета са тук от доста време; вече дори не разговарят. В този миг единият от тях се обляга на стената и се плъзва надолу, посядайки на пода. На клина, забит в камъка над трегера, виси самотен фенер.

Талан шепне зад гърба ми:

— Какво има?

Без да я поглеждам, вдигам два пръста така, че да ги види.

— Можем да ги свалим — казва ми тя.

Така си е. Работата е в шума. Проблемът ще е да стигнем на една ръка разстояние от тях, без да преглътнем по два фунта стомана.

L’audace, toujours l’audace.8 Това май беше на Наполеон. Няма значение — може пък да е имал предвид мен.

— Чакай тук.

Вземам от ръката ѝ обкованата с желязо, тежка като боздуган тояга, отнета от пазача, когото бяхме оставили да лежи завързан и със запушена уста в килията. Никой от нас не искаше да вземе бронята му, която и без това нямаше да ни е по мярка.

— А метателните ти ножове?

Клатя глава.

— Твърде далеч са, а и носят брони — ще трябва да им прережа гърлата, защото от такова разстояние не мога да съм сигурен, че ще успея да сваля някой от тях, дори и да го улуча.

— Аз мога да върша доста впечатляващи неща — предлага Талан.

— Да, сигурно. Просто чакай.

— Каин — казва тя и слага на рамото ми топлата си длан. — Само два от ножовете ти. Моля те. Ако не се получи — ако не успеем — не ме оставяй невъоръжена. Аз… не искам да се връщам в онази килия…

Образът на окованото ѝ голо тяло, проснато в собствените ѝ изпражнения, е толкова ярък, че ме кара да потреперя; все още усещам миризмата им по нея. Изваждам два метателни ножа от каниите на хълбоците ми и ѝ ги подавам мълчаливо. Тя ги взема едновременно с двете си ръце, сякаш приема чаша с причастие. В поведението ѝ се долавя някакво благоговение; за нея вземането на ножовете ми има някакво значение, което не мога да разбера, а и не разполагам с време да мисля върху това.

— Сега не мърдай. Не се обиждай, но ако те видят как изглеждаш, веднага ще вдигнат аларма.

— Не съм глупачка — казва ми тя.

Велики Тишал, дано наистина е така.

Излизам в коридора и тръгвам към двамата пазачи с отмерена крачка. Главите им се завъртат в посока на звука от ботушите ми, които потропват по варовика — бих казал с точния ритъм на хищнически авторитет.

— Има ли някаква причина двама охранители, които са на пост, да си седят на дебелите задници?

Седналият на пода се изправя на крака, а другият се отблъсква от стената; и двамата застават нащрек. Опитват се да зърнат лицето ми, докато се приближавам, но аз се движа в сянката и те не могат да ме разгледат както трябва. Казвам с копринена мекота: