Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
— Кога ще тръгна за колежа?
— След месец. Ще отпътуваш на изток малко по-рано, за да си вземеш изпитите. После ще имаш една свободна седмица, през която настоявам да отскочиш до Хъдсън и да навестиш един човек.
— Кой е той?
— Монсеньор Дарси, Еймъри. Той иска да те види. Учил е в Хароу, после в Йейл… прие католическата вяра. Искам да си поговорите… чувствам колко много може да ти помогне… — И ласкаво погали кестенявата му коса. — Скъпи Еймъри, скъпи Еймъри…
— Скъпа Биатрис…
Така в началото на септември, екипиран с „шест чифта лятно бельо, шест чифта зимно бельо, един пуловер с дълги и друг без ръкави, поло, зимен балтон“ и т.н., Еймъри пое към Нова Англия, страната на колежите.
Там бяха „Андоувър“ и „Ексетър“, погълнати от спомена си за великите мъртви на Нова Англия — обширни демократични общности по университетски модел; „Сейнт Маркс“, „Тротън“, „Сейнт Риджисис“, които набираха студентите си от Бостън и от холандските кланове в Ню Йорк; „Сейнт Полс“ с големите пързалки; „Помфрет“ и „Сейнт Джорджис“, процъфтяващи и елегантни; „Тафт“ и „Хочкис“, които подготвяха подрастващото съкровище на Средния запад за обществени успехи в Йейл; „Полинг“, „Уестминстър“, „Чоут“, „Кент“ и още стотина други; година след година всеки от тези колежи бълваше свой добре обработен стандартен пробивен тип младежи; духовният стимул, който предлагаха, беше подготовка за приемни изпити в университетите; неясната си цел обясняваха в стотици рекламни брошури с фрази от рода на: „Да се даде на учащия цялостно интелектуално, нравствено и физическо възпитание, достойно за един джентълмен и християнин, да бъде подготвен младежът да посреща проблемите на своето време и поколение и да получи солидна основа в изкуствата и науките.“
Еймьри прекара три дни в „Сейнт Риджисис“ и взе изпитите си с високомерна самонадеяност, после измина обратно пътя до Ню Йорк, за да навести настойника си. Едва зърнат, огромният град не остави у него друго впечатление освен за чистота, предизвикано от високите бели здания, които погледът му бе обхванал в ранното утро от параходчето по Хъдсън. Всъщност умът му бе дотам обзет от мечти за спортни подвизи в колежа, че гледаше на посещението само като на досадно встъпление към голямото приключение. А се оказа, че не е така.
Къщата на монсеньор Дарси беше много стара, безразборно издигната постройка върху хълм над реката, и нейният собственик я обитаваше между пътешествията си до всички краища на римокатолическия свят, съвсем като крал от династията на Стюардите, очакващ в изгнание да бъде призован да управлява земите си. По това време монсеньор беше на четирийсет и четири години и кипеше от енергия — малко по-пълен, за да е съразмерен, с коса в цвят на разтопено злато и с достолепна властна външност. Когато влезе в стаята, обгърнат от глава до пети в пурпурната си регалия, той озари пространството като залез на Търнър и прикова едновременно вниманието и възхитата на Еймъри. Написал бе два романа: единият от тях, завършен малко преди да смени вярата си, беше яростно антикатолически, а пет години по-късно бе съчинил друг, в който се бе опитал да обърне всички свои остроумни подигравки срещу католиците в още по-остроумни намеци срещу епископалианците. Монсеньор беше ревностен поклонник на ритуалността, беше поразяващо театрален, достатъчно всеотдаден на идеята за бога, та да приеме безбрачието, и почти обичаше ближния си.
Децата го обожаваха, защото беше същинско дете; младежите даваха всичко за неговата компания, защото още бе младеж и нищо не можеше да го шокира. В подходящо време и страна той можеше да бъде Ришельо — в момента беше високо нравствен и силно религиозен (макар и не особено набожен) духовник, изкусен в тайнството да дърпа заплетени конци, който оценяваше живота по достойнство, без да му се радва в пълнота.
Двамата с Еймъри си допаднаха от пръв поглед — само след половинчасов разговор веселият внушителен прелат, който можеше да заслепи дори едно дипломатическо празненство, и зеленоокото напрегнато момче в първите си дълги панталони установиха безмълвно всеки в себе си връзка като между баща и син.
— Скъпо момче, от години чакам да те видя. Избери си удобно кресло и сядай да се набъбрим.
— Идвам право от колежа… „Сейнт Риджисис“, нали го знаете?
— Майка ти ми съобщи — забележителна жена; вземи си цигара, сигурно пушиш. Е, ако си като мен, няма как да не мразиш всички естествени науки и математиката.