Лунен дворец
- Автор: Остер Пол Бенджамин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 954-529-182-6
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Лунен дворец». Краткое содержание книги:
— Ето ти възможност да направя нещо, което никога преди не ми се е удавало — каза той. — Само си помисли, Ем Ес. Ако продължавам да отслабвам с това темпо, докато ме изпишат, ще сваля петдесет килограма. Дори може би шейсет. Ще бъда като нов. Няма да приличам на себе си.
По слепоочията му поникна коса (смесица от сиви и червеникавокафяви косми) и поради контраста между тях и цвета на очите (тъмни, метално сини) главата му се открои с нова яснота, сякаш бавно изплува от белезникавия въздух наоколо. След дванайсетина дни престой в болницата кожата му стана мъртвешки бяла, бузите му хлътнаха, а мастните клетки и дебелата му плът продължаваха да се топят. Изпод всичко това се появи нов Барбър, един скрит досега човек, стоял твърде дълго затворен в предишната си кожа. Промяната беше смайваща и веднъж отключен, процесът повлече след себе си много други забележителни странични ефекти. Отначало не забелязвах почти нищо, ала една сутрин, след като беше престоял в болницата почти три седмици, го погледнах и долових в лицето му нещо познато. Мерна се за миг и още преди да успея да го определя, изчезна. Два дни по-късно, случката се повтори, но този път проблясъкът се задържа достатъчно дълго, за да установя, че усещането за познатост идеше откъм зоната около очите на Барбър, може би дори ставаше дума за самите очи. Почудих се дали пък не съм забелязал фамилна прилика с Ефинг, дали нещо в начина, по който Барбър ме гледаше, не ми е напомнило за баща му. Но каквото и да беше, този кратък миг ме разстрои и до края на деня не можах да се отърва от мисълта за него. Беше се загнездила в мен с натрапчивостта на сън, който човек не може да си спомни докрай, само познати откъслеци току изникваха от дълбините на подсъзнанието ми. Докато накрая разбрах какво бях забелязал. Влязох в стаята на Барбър, както правех всеки ден, и когато той отвори очи и ми се усмихна с умореното си и отпуснато от болкоуспокоителните лице, втренчих поглед в контура на клепачите точно между веждите и клепките и изведнъж разбрах, че гледам себе си. Барбър имаше моите очи. Сега, когато лицето му се беше смалило, това лесно се забелязваше. Загледахме се един в друг. Приликата беше безспорна. Истината изведнъж като че ме блъсна право в гърдите и не ми оставаше нищо друго, освен да я приема. Аз бях синът на Барбър и сега вече го знаех без сянка от съмнение.
През следващите две седмици всичко като че вървеше добре. Докторите бяха оптимисти и двамата вече очаквахме с нетърпение деня, в който щяха да му махнат гипса. Но някъде в началото на август положението му внезапно се влоши. Пипна някаква инфекция и лекарствата, които му дадоха за нея, предизвикаха остра алергия, от която пък кръвното му скочи над критичната точка. Новите изследвания установиха диабет, чието съществуване никой до този момент не бе подозирал. Лекарите откриха и други поражения, нови болести и проблеми се прибавиха към вече съществуващия списък: ангина, начална фаза на подагра, проблеми с кръвообращението и Бог знае още какво. Сякаш тялото му вече не издържаше. Беше преминало през твърде много изпитания и сега машинката се беше повредила окончателно. От голямата загуба на килограми съпротивителните му сили бяха отслабнали. Нямаше с какво да се бори, а червените му кръвни телца просто отказваха да се хвърлят в контраатака. На двайсети август ми заяви, че умира, но аз отказах да се съглася с него.
— Просто кротувай — му рекох. — Ще излезеш оттук още преди да започнат Световните серии.
Вече не знаех какво чувствам. Напрежението от това да го гледам как чезне пред очите ми ме вцепеняваше и през третата седмица на август вече ходех като в несвяст. В този момент единственото нещо, което имаше значение, бе да запазя хладнокръвие. Никакви сълзи, никакво отчаяние, никакво отпускане. Целият сияех от оптимизъм и увереност, но вътрешно усещах колко безнадеждно е положението. Истината обаче разбрах чак накрая и то по заобиколен път. Късно една вечер бях отишъл да хапна наблизо. Един от специалитетите на заведението беше пилешки пирог — не бях ял такова нещо от малък, може би още от времето, когато живеех с мама. Щом го прочетох в менюто, вече знаех какво ще си поръчам. Келнерката си записа и през следващите три-четири минути потънах в спомени. Пред очите ми изплува апартаментът в Бостън, където живеехме с мама, малката кухненска маса, на която винаги се хранехме заедно. Но ето че след малко келнерката се върна, за да ми съобщи, че пилешкият пирог е свършил. Нищо особено, разбира се. В огромната схема на нещата от живота това си беше просто прашинка, безкрайно малка троха от антиматерия, но аз се почувствах сякаш земята под мен се е разтворила. Значи пилешкият пирог беше свършил. Край! Ако някой ми беше казал, че има земетресение в Калифорния и са загинали двайсет хиляди души, едва ли щях да се разстроя повече. Усетих как очите ми парят от напиращите сълзи и чак тогава, седнал в заведението, докато се мъчех да преодолея огромното си разочарование, разбрах колко крехък бе станал моят свят. Яйцето изтичаше между пръстите ми и рано или късно щеше да цопне на земята.