Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
Сега ходеше у Болови така, както навремето у Крисчънови. Но разлика имаше. У Крисчънови като че ли се бе сраснал с тамошния живот, с едва доловимите нощни шумове, с глухия лай на кучетата, с проскърцването на гредите и смътно очертаващата се бяла врата, която се отваряше и в рамката й с пръст на устните заставаше шепнещата Лусил Крисчън. Това бе живот, независим от останалия свят, объркан, безумен, трескав и безпътен, но истински и само негов. У Болови обаче като че ли не живееше, а просто трезво и с разбиране наблюдаваше живота на околните.
Животът у Крисчънови си беше отишъл безвъзвратно. Знаеше го със сигурност. От момента, в който онази сутрин след пожара чу гласа на Лусил по телефона, много добре съзнаваше, че той е свършил, макар и да не искаше да го признае. Няколко дни след като Крисчън получи удар, отиде да я навести. Вечеряха мълчаливо в трапезарията, докато лампата на масата помежду им пръскаше оскъдна светлина, а големите им властни черни сенки пълзяха по стените. На няколко пъти, като че ли случайно, погледите им се срещнаха — мимолетни и празни. Останаха да седят на масата все така мълчаливо и след като готвачката изнесе чиниите и дрънченето в килера и кухнята затихна. Накрая, докато очите му шареха по покривката, а сетне и по изпъстрената със сенки стена зад нея, той я помоли да се омъжи за него. Когато пожелае.
— О, Пърс, Пърс! Защо трябва да говориш за това, след като вече няма никакво значение? — извика тя.
— Има! — настоя той, срещнал най-сетне погледа й.
— Не, няма!
— Човек трябва да живее заради нещо — продължи той, втренчил поглед през кръга светлина в това почти непознато лице, тъй както човек се взира в далечина. — Нещо, към което вечно да се стреми. Посока някаква…
— В момента още нищо не знаем — поклати глава тя. — Нищо не можем да сторим. Нищо!
В последвалата тишина, защото той не й отговори, при все че продължаваше да се взира в лицето отвъд локвата светлина, тя прошепна с тих и някак далечен глас:
— Нищо не чувствам. Нищичко!
Остана у тях и я чака да дойде при него. Взираше се във вратата, надявайки се мандалото тихо да се вдигне, но то не помръдна. Стоя дълго, опрял чело в гладката студена повърхност на боядисаните дъски, терзан от яростно и отчаяно желание. И точно тогава до ушите му долетя някакъв повтарящ се, едва доловим звук, нечий мъчителен и дрезгав хрип. Стори му се, че идва иззад стената вдясно. И изведнъж разбра: дишаше Крисчън!
В края на следващата седмица отново отиде у тях и през нощта Лусил дойде в стаята му. Застана на вратата както по-рано, затвори я и пак както по-рано сложи пръст на устните си. Този жест, който при сегашните обстоятелства беше напълно излишен и му се стори като подигравка, го убеди много по-красноречиво от думите й колко е празна тя и колко произволни, машинални и безсмислени са постъпките й. Въпреки откритието си почувства я такава, каквато беше и преди. Ала само за миг. Лежеше в обятията му и се преструваше, че трепери от студ. Сякаш предишното й закачливо зъзнене, когато с тракащи зъби мълвеше: „Стопли ми краката, че заради теб ще хвана пневмония!“, се бе оказало глупава и зловеща пародия на сегашното, вече неподправено.
Опита се да я успокои. Увери я, че я обича и винаги ще я обича. Накрая тя му се отдаде.
— Опитах, Пърс! Опитах, но няма смисъл! — промълви Лусил след това.
Той не отговори.
— Не можем да останем заедно. Поне не за дълго време, а може би и никога вече!
— Обичам те — прошепна той и си помисли: Любов ли? Думата изтропа в съзнанието му като грахово зърно в изсъхнала шушулка.
— Не ти, аз съм си виновна, че съм такава!
— Обичам те.
— Не можем да бъдем заедно. Ужасно е, сили нямам вече! — изохка тя.
— Тъй да бъде — отвърна Мън. И изведнъж се възненавидя заради безсмисленото театро: заради тази зловеща и срамна пантомима, която нямаше нищо общо нито с предишния, нито със сегашния му живот, откъсната от времето и лишена от какъвто и да било смисъл, та дори и от сляпото, лъжовно усещане за удоволствие. Или се беше заразил от празнотата й, или тя му беше разкрила празнота у самия него. Беше я вдигнала пред лицето му като огледало и в него той бе зърнал собственото си пустодушие. — Добре — повтори той. — Тъй да бъде.