Жулиета
- Автор: Фортие Ан, Фортье Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Жулиета». Краткое содержание книги:
— Страхувам се — отвърна тя небрежно, — че силно ще се разочароваш от мен.
Продължихме напред безмълвно, но не можах да се сдържа и се върнах на темата за предателството на Алесандро.
— Работата е там, че той никога не ми е казвал, че е Салимбени. Вечно аз…
Джанис въздъхна.
— Чакай да отгатна. Също така никога не ти е казвал, че има нещо общо с кражбата в музея, нали?
— Това беше Бруно Карера! — възкликнах. — Той е работел за Умберто!
— О, не, Джули, скъпа. — Джанис се опита да имитира Алесандро, но не успя. — Аз не откраднах знамето на Ромео. Защо да го правя? За мен това е само стар парцал. Но чакай да се погрижа за този остър нож. Страх ме е да не се нараниш с него. Как го нарече? Кинжал?
— Не беше така — промърморих.
— Скъпа, той те е излъгал! — каза Джанис. — И колкото по-скоро загрееш това, толкова по-добре. Довери ми се, този тип няма никакви чувства към теб. Всичкото е игра, за да се добере до мангизите.
Туш. Не можех да се сетя за логичен отговор.
— Много мило. Страхотно ти благодаря — избърборих най-после.
Джанис спря и ме прегърна.
— Просто се опитвам да те спася да не ти разбие сърцето.
— Мислех, че нямам сърце?
— Е, изглежда наскоро ти е пораснало — засмя се тя. — Лоша работа. Без него беше по-забавна. Хайде, Джулс! Какво се случи с Ледената кралица? Съществува ли все още някъде вътре в теб? — Тя ме разтърси леко и, когато най-после се засмях, добави благосклонно. — Бездруго, аз съм виновна. Трябваше да го предвидя. Той шофира шибано алфа ромео, за бога!
Ако не бяхме спрели, нямаше да забележим малкия отвор в стената вляво и слабата светлина, която се процеждаше през него. Беше около четирийсет сантиметра в диаметър, но когато надникнах вътре, видях, че се издигаше поне десет-петнайсет метра нагоре. На края се виждаше вертикален отвор и синьо небе над него. Дори успях да повярвам, че чувам шум от улично движение.
— Слава богу! — възкликна Джанис. — Спасени сме. Тръгвай първа. Възрастта преди красотата.
Катеренето нагоре в толкова тясно пространство бе трудно и безброй пъти се плъзнах обратно назад.
— Хайде! — подтикна ме Джанис, застанала точно зад мен. — Да вървим!
— Защо ти не тръгна първа? — извиках ядосано. — Ти си прочутата катерачка.
— Ето. — Тя сложи ръка под крака ми. — Избутай се нагоре.
Бавно и агонизиращо, стигнахме до върха на шахтата. Тя се разширяваше в края и Джанис дори застана до мен, но мястото все пак бе неудобно.
— Пфу! — извика тя, като огледа боклуците, които хората бяха хвърлили през решетката. — Отвратително! Това хамбургер ли е? Хей, виж! — Тя вдигна нещо. — Мобифон! Чакай… не, съжалявам. Батерията е изтощена.
— Свърши ли с ровенето из боклуците? Можем ли да продължим?
Най-после стигнахме до решетката, която ни разделяше от земята.
— Къде сме? — попита Джанис, като притисна нос към бронзовата решетка. — Мили Боже! Това е „Кампо“!
Почуках по решетката.
— Ох, доста е солидна!
— Хей! Хей! — закрещя Джанис. — Някой може ли да ме чуе? Има ли някой наоколо?
Няколко секунди по-късно се появи изненадана тийнейджърка и клекна да ни види.
— Чао? — усмихна се тя чаровно. — Аз съм Антонела.
— Здрасти, Антонела — поздравих я бързо. — Заклещени сме тук. Можеш ли да намериш някой, който да ни помогне?
Двайсет минути по-късно, обутите в сандали крака на Антонела се завърнаха.
— Маестро? Маестро Липи?
Толкова се изненадах да видя приятеля си художник, че гласът ми почти ми изневери.
— Здравей! Помниш ли ме? Спах на канапето ти.
— Разбира се, че те помня — ухили се той. — Как си?
— Ами… мислиш ли, че е възможно да вдигнеш това нещо? — попитах, като посочих решетката. — Заклещени сме тук. А това е сестра ми, между другото.
Маестро Липи коленичи, за да ни види по-добре.
— Да не сте ходили някъде, където не е трябвало?
Усмихнах се кротко.
— Страхувам се, че да.
Маестрото се намръщи.
— Намерихте ли гроба й? Откраднахте ли очите й? Не ти ли казах да ги оставиш там, където са?
— Не сме направили нищо! — отвърнах бързо, като погледнах Джанис и видях как очите й се разширяват. — Просто се заклещихме. Мислиш ли, че ще можеш… — отново почуках по решетката, — да вдигнеш това нещо?
— Разбира се — отговори той без колебание. — Съвсем лесно е.