Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
— Аха. — Мътните го взели. — Само че жена ти е в Черната крепост, нали? А неродените са под Горчивия лед? Така че не се налага да ги срещаме… нали?
Снори не отговори веднага, просто тръгна.
— Нали? — повторих към гърба му.
— Ще превземем Черната крепост.
Опитах се да си спомня разказа на Снори от кръчмата в Ден Хаген. Скършигребло му беше казал, че синът му е в безопасност. Освен това бе подмамил Снори, за да го праснат с тояга по тила. Навсякъде около мен северняците вдигаха раниците си и поемаха отново напред. Вече усещах едва доловимо подръпване — заклинанието, свързващо ме с водача им, започваше да се изопва.
— Гадория — промърморих и го последвах.
Истинският Север е горе-долу какъвто го описваше Снори със своя опит и аз със своето невежество. Като начало, изглежда, целият е нанагорнище, макар че по-късно започва да редува нанагорнища и нанадолнища, сякаш много бърза да стигне донякъде. Въздухът е рядък, студен и пълен с насекоми, които искат да ти изсмучат кръвчицата. Дишането през зъби помага да задържиш гадинките навън и да запазиш дробовете си чисти. Освен това те изчезват, като набереш височина.
Голяма част от терена е гол камънак. Издигнеш ли се по-нависоко, става гол камънак, покрит с лански сняг. От висините можеш да видиш планини, планини и още планини, с езера и борови гори, сгушени в долчинките между тях. Бях се възползвал от съвета на Тутугу и овързах ботушите си със заешки и тюленови кожи от раницата си. Благодарение на това и на дебелите вълнени чорапи снегът не ми измрази пръстите. Но нещата щяха само да се влошават с напредването на север, към Ярлсоновите възвишения, където вятърът от вътрешността идеше въоръжен с ножове.
Поспряхме в завета на един висок хребет, докато Снори и Арн обсъдят маршрута ни.
— Ти си Айн, нали? — Белегът край окото го издаваше.
— Да. — Петзнакът с най-дълга очаквана продължителност на живота ми хвърли мила усмивка.
— Как стана тъй, че Снори командва тук? — попитах. — Ти си наследник на ярл Торстеф, нали? — Нямах намерение да подкопавам властта на Снори, освен ако не се окаже, че Айн може да му нареди да зареже мисията си — което не изглеждаше много вероятно, каквато и да е командната верига, — но като принц ми се видя странно, че човек, който притежава само няколко акра каменист склон, заповядва на аристокрацията на Севера.
— Ами всъщност имам седем по-големи братя. Два комплекта тризнаци и още един, Агар, наследникът на татко. Е, предполагам, че може всичките вече да са мъртви. — Той сви устни, като че ли проверяваше тази мисъл на вкус. — Само че Снори е велик боец на ундоретите. Песни се пеят за бойните му подвизи. Ако Айнхаур и замъкът на баща ми са опожарени… значи властта ми се крепи единствено на пепел. По-добре да оставя някой, който наистина познава войната, да ни води в последния ни набег.
Кимнах. Ако ни бе писано да следваме упорито курса си, тогава Снори беше човекът, който да ни отведе до горчивия край. И все пак не ми се нравеше идеята рангът на един човек да се отхвърля с толкова лека ръка. Е, това може да важеше за сина на един ярл тук, сред снеговете, но в топлината на Червения предел един принц щеше да си е принц, каквото и да стане. Утеших се донякъде с тази мисъл, както и с факта, че зората отдавна бе минала и Баракел не можеше да ми вкисне настроението със собственото си мнение по въпроса за принцовете.
Привечер на този втори ден стигнахме до велико и чудодейно творение на Строителите, високо сред върховете. Там беше издигнат гигантски бент, препречил цяла долина; беше по-висок от всяка кула, толкова дебел в горния си край, че четири фургона можеха да минат по него един до друг, а долу още по-дебел. Изглежда, някога бе удържал зад себе си огромно езеро, макар че не мога да кажа с каква цел.
— Чакайте! — Имах нужда от почивка и развалините ми даваха идеалния претекст.
Снори слезе обратно по склона, като се мръщеше, но все пак позволи да спрем за няколко минутки, докато задоволя аристократичното си любопитство. Аз го задоволих в седнало положение, като оставих погледа си да блуждае по двете страни на долината. Грамадни каменни тръби излизаха от скалното легло под бента, явно за да контролират оттичането на водата, но защо, нямах никаква представа. Всичко това беше построено в мащабите на планините, всяка структура бе толкова великанска, че караше хората да изглеждат като мравки. Дори тръбите биха побрали няколко слона, вървящи един до друг, а над главите им щеше да остане достатъчно пространство и за ездачи. На такова място човек може да повярва на северните легенди за ледени великани, които оформят света, без да дават пет пари за човечеството.