Фламандският майстор

Когато тихият глас на Сесар замлъкна, той се усмихна разсеяно и бавно отклони очи от някакво неопределено място в стаята, за да ги спре върху фигурките от слонова кост, подредени на масата. После сви рамене, сякаш казваше: „Какво пък, никой не може да избира миналото си“.

— Никога не си ми разказвал за това. — Хулия имаше чувството, че гласът й прозвуча като досадно смущение на тишината.

Сесар помълча, преди да й отговори. Светлината от лампата с пергаментов абажур падаше само върху половината му лице, другата половина оставаше в сянка. Този светлинен ефект подчертаваше бръчките около очите и устата му, аристократичния му профил, фините линии на носа и брадичката — приличаше на лице, изсечено върху старинна монета.

— Трудно можех да говоря с теб за нещо несъществуващо — каза той тихо. Очите му се спряха върху нея, или може би това беше просто притъпеният им отблясък в полусенките. — В продължение на четиридесет години се стараех да се убедя, че нещата стоят така. — В тона му се забелязваше насмешка, насочена несъмнено към него самия. — Никога не играх шах след този ден, дори не и сам. Нито веднъж.

Хулия поклати глава. Не можеше да повярва.

— Ти си болен.

Сесар се изсмя кратко и невесело.

— Разочароваш ме, принцесо. Надявах се, че поне ти няма да си служиш с изтъркани фрази. — Той погледна замислено цигарето от слонова кост. — Уверявам те, че съм изцяло с ума си. Как иначе бих могъл да изградя до последния детайл цялата тази очарователна история?

— Очарователна ли? — Хулия го изгледа невярващо. — Става дума за Алваро и Менчу… Очарователна история? — Тя потръпна от ужас и отвращение. — За Бога! Съзнаваш ли какво говориш?

Сесар я изгледа без никакъв признак на вълнение, после се обърна към Муньос, сякаш търсеше подкрепа.

— Съществуват някои… естетически аспекти — каза той, — има някои извънредно оригинални фактори, които не могат да бъдат подминати с безразличие. Шахматната дъска не е само черно-бяла. Съществуват по-висши нива, от които можеш да наблюдаваш събитията. Обективни нива. — Внезапно в погледа му се появи искрена болка. — Мислех, че и двамата сте осъзнали това.

— Разбирам какво искате да кажете — отбеляза Муньос. Той изобщо не беше помръднал от мястото, на което стоеше, дори не бе извадил ръце от джобовете на измачкания си шлифер. Неопределимата, далечна усмивка отново плуваше в ъгълчето на устата му.

— О, така ли? — възкликна Хулия. — И какво е това, което разбирате?

Сви възмутено юмруци, задъхана като животно в края на дълго препускане. Но Муньос не реагира на думите й и тя забеляза, че Сесар му хвърли поглед, изпълнен с безмълвна благодарност.