Пурпурно небе [bg]

Глава 25

Плътта на Имир

Отговорът бил какво?

Иън не бе усетил, че пръстите му треперят, но когато понечи да остави чашата с кафето на масата, тя затрака по повърхността, докато той най-сетне не я пусна.

Светлината на пламъците в огнището хвърляха ту игриви отблясъци, ту спускаха тъмни сенки, докато стоеше вгледана в него от мястото си на черджето. Изглеждаше някак уязвима, което нямаше смисъл, след думите, които току-що бе изрекла.

— Извинявай, Иън, но идеята ти не е добра. Прекалено опасно е.

Опасно ли? Ако не направеше нищо, Вечният Наследник щеше да умре, а синът му да остане сирак без баща. А без Вечен Наследник, Владенията с помощта на Чедата рано или късно щяха да успеят да се доберат до семейство Торсен.

— Ако ще си говорим за опасности, погледни само в какво положение е Тори. Или дори Вечният Наследник.

— Иън… — Арни вдигна ръка. — Изслушай я — настоя той. „Ако се развикаш гневно и истерично, няма да постигнеш абсолютно нищо“, казваха поклащането на главата му и сърдитото изражение.

— Иън — заговори отново тя и се усмихна. — Моят Сребърен камък… — Тя също поклати глава. — Би трябвало и сам да знаеш за какво ме молиш, но очевидно не съзнаваш. Не говорим просто за нещо ценно, или дори уникално… като, ами…

— Като Мьолнир — помогна й Арни.

— Като Мьолнир. — Тя кимна. — Или пък Гунгнир, или Чайника на Дагда, или Щита на Мориган, или… — тя махна към мястото, където ножницата на Убиеца на гиганти бе закачена — за други предмети, превърнали се в митове и легенди, не говорим нито за магия, нито дори за енергия.

— Незначителни неща — каза Иън.

— Стига, стига, мой Сребърни Камене, не бъди такъв. Гунгнир и Мьолнир могат да съборят планини, а твоят Убиец на гиганти може да убие тез, що никой не може да унищожи. Това не е важно — освен ако не го свържеш с колието. — Ръката й се плъзна към основата на врата с широко разперени пръсти. Ноктите й не бяха дълги, но изглеждаха красиво оформени. — Някога го носех, тук — каза тя. Този път в стаята нямаше кой да й припомни как го е получила. — Представи си, Иън. Седем скъпоценни камъка, в които е събрана достатъчно енергия и материя, с които да се пресътвори вселената, да започне всичко отново, невинно, недокоснато, сладко, чисто ново. — Тя облиза устни. — Но тогава не му беше дошло времето. Смяташ ли, че сега моментът е настъпил?

Не, разбира се, че не смяташ. — Тя поклати глава. — Но този час ще удари. Създаването и разрушението са просто две страни от една и съща монета. Гигантът Имир, първият от нас, се хранил с млякото на кравата Аудумла, която ближела солени камъни във формата на мъж Бури. Внуците на Бури убиват Имир и създават нивя от разлагащата му се плът, алени морета — от кръвта му, планини — от костите му и небесния свод — от черепа му. Една от миглите му оцеляла и била превърната в Гунгнир, някъде бил запазен нокът и той станал Щитът на Тир; облаците били създадени от набраздения му мозък. И всичко заради това. — В първия момент му се стори, че тя докосна пода едва-едва, но посудата в шкафа издрънча и чашата на Иън се стовари от масата на земята. — Всичко е било заради нещата, които ти… а също и аз, Иън, също и аз!… Заради нещата, които сме виждали и познавали.