Винету II

Още не бях приключил с огледа на външността си, когато двамата вече спряха пред мен. Момчето вдигна за поздрав дръжката на камшика си за езда и извика с бодър глас:

— Good day, sir! Какво искате да намерите, та търсите така старателно по себе си?

— Your servant [82], момчето ми! Закопчавам бронята си, за да не пострадам под изпитателния поглед на очите ти!

— Тогава изглежда е забранено да те гледа човек?

— О не, но ми се струва, че по мен не могат да се направят някакви потресаващи открития! — И като вдигнах и завъртях жребеца си на задните му крака, добавих: — Така, сега ме огледа от всички страни, при това на кон и в естествена големина! Харесвам ли ти?

— Ами — горе-долу! Само дето човек би трябвало да внимава да не се приближава до тебе повече, отколкото биха му позволили определени опасения.

— Да, ако не се брои човекът, конникът е великолепен — обади се придружителят на момчето пренебрежително, докато оглеждаше Хататитла с възхитен поглед. Не обърнах внимание на тази обида и отговорих на момчето, което имаше за възрастта си изключително обиграни маниери:

— Опасенията ти са оправдани, мастър, но сигурно ще ме извини обстоятелството, че се намираме в див и нецивилизован район.

— Див район ли? Изглежда не си тукашен.

— Не съм и затова вече цял ден напразно търся улицата и номера.

— Е, съветвам те да дойдеш с нас, ако искаш да разбереш колко е дива местността!

Той се обърна в посоката, която бях следвал досега и накара коня си да премине през всички алюри [83] — от бавен ход, та чак до пълен галоп. Хататитла го следваше с лекота, въпреки че бяхме на път от зори. Да, изглежда превъзходното животно забеляза, че в случая става въпрос за едно малко изпитание и доброволно се понесе в такъв галоп, че най-сетне момчето не бе в състояние да го следва и дръпна юздата на коня си с вик на възхищение.