Годежът

— В някои отношения сме много различни, както знаеш.

— Размишляваш ли, или подготвяш нещо? — тя плъзна поглед по корицата на книгата.

Промяната й го накара да се усмихне.

— Веднъж ти ми каза, че семейството ми е част от историята на Англия — той не можа да се въздържи да не прокара ръка по плитката й. — Аз мисля, че ти си крайно необходима за Бат.

Тя повдигна едното си рамо в отговор.

— Едва ли. Тобаяс сигурно ще наддаде в отстъпката повече от мен. Пусни ми косата!

Собствените беди на Блейк му се бяха сторили толкова непреодолими, че беше забравил нейните.

— Не мисля, че някога той ще стане управител на пощенската станция в Бат — каза той с абсолютна увереност — и мога да ти обещая, че никога няма да те тревожи повече.

Очите й проблеснаха от решимост.

— Благодаря ти, че върна всички рисунки. Не се тревожи заради Тобаяс. Занимавах се с него, преди да дойдеш, и ще се занимавам и след като си заминеш. Ако това е всичко, което трябва да кажеш… Наистина съм много изморена.

Блейк се почувства като в някакво тресавище на съжалението. Той беше вървял по повърхността на живота й, като я наблюдаваше винаги, но никога не беше търсил истински вратичката, през която да влезе в него. Сега я искаше.

— Днес дадох на баща ти документа за годежа.

Тя отново се почувства уязвима и се отпусна по-ниско в леглото.

— Какво каза той?

Блейк не можеше да се реши да повтори грубите думи на Джорд Ентуисъл.

— Очарован е.

Очи, сини като водите на Средиземно море, се заковаха върху неговите.

— Той също знае нещо за теб, което аз не знам — каза тя.

Той се прости с всяка надежда за щастие и каза:

— Няма да е за дълго, защото се каня да ти кажа.

Марджъри събра сили. Седемвековната честърфийлдска гордост скоро щеше да бъде разбита. Той имаше отчаян вид, широките му рамене бяха отпуснати, а забележителното му чело — наведено. Пръстите й се раздвижиха инстинктивно от нуждата да протегне ръце и да го докосне. Това, което искаше да й каже, го плашеше, както смъртта ужасява обречените. Дори се беше облякъл в черно. Но за нея блясъкът на лъскавата копринена риза, гладката кожа на панталоните и жилетката подчертаваха мъжествеността му и доказваха силата му.

— Блейк — започна тя, — ти не си единственият, който има тайна. Не си ли се питал някога защо никога не влизам в игралната зала?

— Защо?

Миналото й се възкреси и се изправи пред нея.

— Когато пристигнах в Бат, бях едно повърхностно и самотно момиче. Пиех прекалено много вино и играех неразумно комар. Така загубих всичките бижута на майка ми в полза на Тобаяс.

— Ето защо той пази свято дъската за табла.

— Да.

— И затова ли носиш само панделки около шията си?

— Да. Сега знаеш истината за мен.

Тя зачака. Той отвори устата си, а после я затвори. Вдигна треперещата си ръка, погледна пръстена със смарагда и въздъхна.