Страх от летене [bg]

Когато разбрах, че няма да успея да заспя, реших да стана. Тъй като патех яко от безсънието, знаех, че понякога най-добрият начин да го победиш е да го надхитриш: да се преструваш, че не ти пука за спането. Тогава, понякога, сънят се „засягаше“ като отритнат любовник и долазваше, за да се опита да ви съблазни отново.

Седнах върху леглото, вдигнах косата си с една шнола, съблякох мръсните си дрехи. Отидох до завеската, дръпнах я с престорена смелост и се огледах. Никой. Яхнах бидето и изпиках реки, учудена колко отдавна не бях изпразвала пикочния си мехур. След това измих възпаления си лепкав чатал и изплакнах бидето. Наплисках лицето си с вода от крана и се изтрих повърхностно с гъбата. Мръсотията се стичаше на резки по ръцете ми, както в детството ми, след като бях играла целия ден навън. Отидох да проверя ключалката на вратата, за да се уверя, че е надеждна.

Някой се изкашля в съседната стая и аз подскочих почти до тавана. Отпусни се — изкомандвах се. Смътно си давах сметка, че щом си в състояние да станеш и да се измиеш — това все пак е някакъв признак на живот. Истинските лунатици просто лежат там, в собствените си лайна и пикня. Голямо утешение, няма що! Наистина се хващах като удавник за сламка. Пак си по-добре от някои други! — си казах и се изсмях.

Гола и някак си окуражена от това, че бях малко по-чиста, застанах в цял ръст пред олющеното огледало. Имах възможно най-странните слънчеви изгаряния от возенето в откритата кола. Коленете и бедрата ми бяха червени и се белеха. Носът и бузите ми бяха червени. Раменете и ръцете ми бяха сбръчкани от слънцето. Но останалото бе почти бяло! Странен юрган от разноцветни кръпки.

Вгледах се в очите си — със светли кръгове наоколо от носенето на слънчеви очила в продължение на седмици. Защо никога не можех да реша какъв цвят са очите ми? Беше ли това показателно? Беше ли някак си в основата на моите проблеми? Сивкавосини с жълти пръски. Не съвсем сини, нито съвсем сиви. Аспидово синьо — обикновено казваше Брайън, — а косата ти е с цвят на пшеница. „Пшеничена коса“ — я наричаше той, докато я милваше. Брайън имаше най-тъмните очи, каквито някога съм виждала — като на светец от византийска мозайка. Когато превъртеше, можеше часове наред да разглежда очите си в огледалото. Светваше и загасяше лампата като дете, опитваше се да улови внезапното разширение на зениците. Тогава говореше и за огледалния свят, за света на антиматерията, в който би могъл да премине. Очите му били ключът към него. Вярваше, че душата му може да бъде изсмукана през зениците му, както белтъкът през пробито яйце.