Отвъд полунощ
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд полунощ». Краткое содержание книги:
Гордостта и неутолимата страст ще направят живота на двете съперници Ноел и Катерин мъчителна броеница от ад и рай, от възторг и падение. Магьосникът Шелдън ще ви накара да забравите всичко, докато не прелистите и последната страница.
Навремето бе разговаряла с Лари да имат бебе, но той все не се съгласяваше, не се чувствал готов. Ала може би вече не мислеше така.
Катерин го погледна. Вървеше до нея — по-висок от другите мъже, хубав като гръцки бог. Реши, че ще поговори с него за това, преди да заминат. Все пак бяха на меден месец.
Минаха покрай някакво кино — „Паладиан“. Даваха два много стари американски филма. Катерин и Лари спряха да разгледат афишите.
— Имаме късмет — пошегува се тя. — „На юг от Панама“ с Роджър Прайър и Вирджиния Вейл и „Господин окръжният прокурор и делото Картър“.
— Не съм и чувал за такива филми — изсумтя Лари. — Това кино сигурно е по-старо, отколкото изглежда.
Вечеряха мусака, седнали отвън на площада под невероятната пълна луна. После се върнаха в хотела и се любиха. Беше прекрасен ден.
На сутринта тръгнаха с колата из красивата околност.
Поеха по тесен път, който се виеше край езерото и скалистия бряг, после лъкатушеше нагоре по хълма. По стръмния планински склон бяха накацали каменни къщи. Високо над езерото в гората съзряха бяла сграда, която приличаше на отколешен замък.
— Какво е това? — попита Катерин.
— Нямам представа — отвърна Лари.
— Хайде да видим.
— Добре.
Лари зави по черния път, който водеше към сградата. Минаха през поляна, по която пасяха кози. Пастирът ги изпроводи с поглед. Спряха пред пустия вход. Отблизо сградата приличаше на стара порутена крепост.
— Сигурно е изоставен замък на великан човекоядец — рече Катерин. — Като от приказките на братя Грим.
— Наистина ли искаш да разбереш какво е? — попита я Лари.
— То се знае. Може би идваме точно навреме, за да спасим изпаднала в беда девойка.
Лари й хвърли бърз странен поглед.
Слязоха от колата и се приближиха към масивната дървена порта, на която имаше огромно желязно чукало. Лари почука няколко пъти, зачакаха. Не се чуваше никакъв звук освен жуженето на летните насекоми в ливадата и шепота на вятъра в тревите.
— Сигурно няма никой — каза Лари.
— Или крият труповете — прошепна Катерин.
Изведнъж огромната порта започна да се отваря бавно със скърцане. Пред тях се появи облечена в черно монахиня.
Катерин се стресна и промълви:
— Извинете. Не знаехме каква е тази сграда. Няма никакъв надпис.
Монахинята ги изгледа, после с жест ги покани да влязат. Прекрачиха прага и се намериха в голям двор в средата на постройката. Беше странно тихо и Катерин изведнъж разбра какво й липсва — човешки гласове.
Обърна се към монахинята и я попита:
— Какво е това тука?
Жената поклати глава и им направи знак да почакат. Те я наблюдаваха как се отправя към стара каменна постройка в края на двора.
Зад сградата на нос, врязан в морето, се виждаше гробище, оградено с високи кипариси.
— Тук направо ме побиват тръпки — рече Лари.
— Като че ли попаднахме в друго столетие — отвърна Катерин.
Несъзнателно шепнеха от страх да не нарушат дълбоката тишина. По прозореца на главната сграда виждаха любопитни лица, които ги разглеждаха — все на жени, до една облечени в черно.
— Това е някаква лудница за набожни — отсъди Лари.
От сградата излезе висока слаба жена и бързо тръгна към тях. Беше в монашески одежди и имаше приятно приветливо лице.
— Аз съм сестра Тереза — каза тя. — С какво мога да ви помогна?
— Просто минавахме оттук — отвърна Катерин — и мястото събуди любопитството ни. — Тя погледна лицата, надничащи от прозорците. — Не искаме да ви безпокоим.
— Нямаме честта да приемаме често гости — каза сестра Тереза. — Почти нямаме връзка с външния свят. Ние сме монахини от Кармелитския орден. Дали сме обет за мълчание.
— За колко време? — попита Лари.
— Завинаги — до края на живота. Аз съм единствената тук, на която е позволено да говори, и то само когато се налага.
Катерин огледа големия тих двор и се опита да не трепери.
— Никой ли не излиза оттук?
Сестра Тереза се усмихна.
— Не. Няма за какво. Живеем между тези стени.
— Извинете, че ви обезпокоихме — рече Катерин.
Монахинята кимна.
— Няма защо. Бог да ви пази.
Катерин и Лари излязоха, огромната порта бавно се затвори след тях. Катерин се обърна да я погледне. Беше като затвор. Но това място й се струваше дори по-лошо, може би младите жени сами бяха дошли тук да търсят покаяние. Спомни си лицата им — момичетата се бяха зазидали зад тези стени, далече от останалия свят, за да живеят до сетния си дъх в дълбоко постоянно мълчание — досущ като в гроб. Знаеше, че никога няма да забрави това място.