Разбира се, беше трудно да се стигне до битка. Двете страни обикаляха като страхливци в кръчмарски бой, правеха множество скъпи маневри, нанасяха големи щети на фермерите и почти никакви на себе си. Най-накрая се наложи да се срещнат в житата до село Афиери, където трябваше да последва битка. Или поне нещо подобно.
Вечерта Монца имаше неочакван посетител в шатрата си. Самият херцог Орсо.
— Ваше превъзходителство, не очаквах…
— Няма нужда от любезности. Знам какво е планирал за утре Никомо Коска.
Монца се намръщи.
— Вероятно да се бие, както и аз.
— Той не планира подобно нещо, както и ти. През последните две години вие двамата се подигравате с работодателите си. Не желая да ме правят на глупак. Ако искам, мога да гледам фалшиви битки в театъра, за доста по-евтино. Затова ще ви платя двойно, ако се биете наистина.
Монца не очакваше подобно нещо.
— Аз…
— Знам, че си лоялна към него. Уважавам това. Всеки трябва да държи на нещо в живота си. Но Коска е минало, а аз реших, че ти ще си бъдещето. Брат ти е съгласен с мен.
Монца определено не очакваше това. Погледна Бена, който се усмихна.
— Така е по-добре. Заслужаваш да водиш.
— Аз не мога… другите капитани няма да…
— Вече говорих с тях — каза Бена. — С всички освен с Верния, но старото куче ще тръгне след теб, като види накъде духа вятърът. Писнало им е от пиянството и глупостите на Коска. Искат дългосрочен договор и командир, с който да се гордеят. Искат теб.
Херцогът на Талинс ги гледаше. Монца не можеше да си позволи колебания пред него.
— Приемам, разбира се. Спечелихте ме още като казахте, че ще платите двойно — излъга тя.
Орсо се усмихна.
— Усещам, че двамата ще сме си много полезни, генерал Муркато. Очаквам вести за утрешната ви победа. — След това излезе.
Входът на шатрата изплющя, а Монца зашлеви брат си и го събори на земята.
— Какво направи, Бена? Какво направи?!
Той я изгледа навъсено и докосна разкървавената си уста.
— Мислех, че ще си доволна.
— Напротив! Мислел си, че ти ще си доволен. Е, надявам се, че си.
Но нямаше какво да прави, освен да му прости и да се възползва от обстоятелствата. Той й беше брат. Единственият, който я познаваше истински. Сесария, Виктус, Андич и останалите капитани се бяха съгласили. Беше им писнало от Никомо Коска. Нямаше връщане. На следващия ден по зазоряване заповяда на войниците си да щурмуват истински. Какво друго можеше да направи?
Вечерта седеше в стола на Коска, Бена се хилеше до нея, а новозабогателите капитани пиеха за нейно здраве. Всички — освен нея — се смееха. Тя мислеше за Коска, за всичко, на което я бе научил и което му дължеше, и как му се бе отплатила. Не беше в настроение да празнува.
