Нифрон се въздига

- Извинения - кимна тя. - Това беше само препоръка. Ала заповедта да напуснете не е. Лека вечер, сър.

Ренкуист се поколеба. Дишаше тежко, ръцете му бяха свити в юмруци.

- Казах: лека вечер, сър.

Той измърмори проклятие изпод носа си и затръшна вратата след себе си.

Ариста се отпусна изтощено в стола си.

Защо всичко трябва да е тъй трудно ?

Всички искаха нещо от нея: храна, подслон, уверения, че всичко ще бъде наред. Гражданите виждаха надежда в нейно лице, ала самата Ариста виждаше малко такава. Тормозена от безкрайни проблеми и обгърната от хора, се чувстваше странно самотна.

Положи глава на бюрото и затвори очи.

Само няколко минути дрямка, рече си тя. Тогава ще стана и ще видя как да се справя с недостига на зърно... и да погледна докладите за тормоз на затворниците.

Стотици въпроси крещяха за внимание, като например кому се полага да прибере зърното от земите на загиналите фермери. Притисната от недостига на храна и суровЪто време, тя се нуждаеше от бързо разрешение. Поне тези проблеми не я оставяха да мисли за нейната собствена загуба. Ратиборската битка тормозеше и Ариста, както всички останали в града. Не бе понесла видими поражения - болката й се дължеше на спомен, лице, което виждаше нощем, виденията съпроводени от разкъсваща сърцето болка. То никога нямаше да се излекува. Винаги щеше да има рана, белег, който да носи до края на живота си.

Когато се потопи в дрямка, дълго потисканите мисли за Емъри нахлуха в сънищата й. Седеше на ръба на леглото й, облян в лунна светлина. Дъхът й се накъсваше от очакване, когато тя се привеждаше напред да го целуне с усмихнати устни. Той внезапно се вцепени, от устата му бликна кръв - от гърдите му стърчеше стрела. Ариста се опитваше да плаче, ала не можеше да издаде нито звук. Дотук сънят не се отличаваше от предишните кошмари, но тогава Емъри заговори.

- Не остава време - рече той с настоятелно лице. - Вече всичко зависи от теб.

Тя се замъчи да запита какво иска да каже, когато...

- Ваше Височество - ръка нежно докосна рамото й.

Ариста отвори очи и видя Орин Флатли. Градският писар, някога отбелязвал ударите върху наказаните на площада, бе изявил желание да стане неин секретар. Хладната му ефикасност я бе накарала да се поколебае, ала в крайна сметка тя реши, че не е престъпление да си вършиш добре работата. Решението й се бе оказало правилно; той се оказа верен и усърден служител. И все пак бе притеснително да се събуди при безизразното му лице.

- Какво има? - тя обърса очи, търсейки сълзите, които би трябвало да бъдат там.

- Един човек настоява да ви види. Обясних, че сте заета, ала той настоява. Много е... - Орин се раздвижи неловко, - труден за игнориране.

- Кой е той?

- Отказа да се представи, ала каза, че го познавате. Твърди, че новините му са от първостепенна важност. Настоява да говори с вас незабавно.

- Добре - сънливо кимна Ариста. - Изпрати го след минутка.

Орин излезе. Тя поизглади роклята си, осигурявайки си поне частично достоен вид. Дългият живот сред простолюдието бе смъкнал доста границата на определяното от нея за допустимо. Оправяйки косата си пред огледалото, Ариста се зачуди къде ли е отишла принцесата на Меленгар - и дали ще се върне.