Бялата принцеса
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #5
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-142-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Бялата принцеса». Краткое содержание книги:
— За момчето… — казва той. — Никой ли не е говорил с теб за него?
— Кой би го сторил?
Изведнъж тъмният му поглед става напрегнат, мнителен:
— Кой според теб може да говори за него?
Разпервам ръце.
— Милорд, наистина не зная. Никой не е говорил с мен за него. Не мога да се сетя защо някой би говорил с мен. Всички виждат достатъчно ясно, че сте потиснат. Никой няма да разговаря с мен за онова, което довежда съпруга ми до… — прехапвам устна и не изричам остатъка от фразата.
— Довежда ме до лудост? — пита той.
Не отговарям.
— Някой в двора ми получава заповеди от него — казва той, сякаш думите се изтръгват насила от устата му. — Някой крои планове да ме свали от престола и да постави него на моето място.
— Кой? — прошепвам. Страховете му са толкова силни, че хвърлям поглед през рамо, за да се уверя, че вратата зад гърба ми е плътно затворена, и пристъпвам към него, за да не може никой да ни чуе. — Кой заговорничи срещу нас в собствения ни двор?
Той поклаща глава.
— Един от моите хора залови писмо, но в него нямаше имена.
— Заловил го?
— Откраднал го. Знам, че има хора, сплотени от обич към династията Йорк, които се надяват да върнат момчето на трона. И те може би не са само няколко души. Работили са под тайното предводителство на майка ти, сътрудничат си дори с баба ти. Но има и други — мъже, които всеки ден се представят за мои другари или слуги. Някой, който ми е близък като брат. Не зная кому да имам доверие — не зная кой ми е истински приятел.
Внезапно изпитвам смразяващото чувство, което Хенри изживява всеки ден — че отвън, пред затворената врата, отвъд украсените с резба плоскости от дебело полирано дърво, има хора, навярно стотици, които ни се усмихват, когато влизаме на вечеря, но пишат тайни писма, складират тайно оръжия, и се готвят да ни убият. Имаме голям двор, пълен с хора: какво би било, ако една четвърт от придворните са против нас? Ами ако половината от тях са против нас? Ами ако се обърнат срещу момчетата ми? Ами ако и сега тровят малката ми дъщеря? А ако се обърнат срещу мен?
— Имаме врагове в самото сърце на самия този двор — прошепва той. — Може да са онези, които оправят леглата ни, може да са онези, които ни поднасят храната. Може да са онези, които опитват храната ни и ни уверяват, че е безопасна за ядене. Или може да яздят редом с нас, да играят карти с нас, да танцуват, държейки ръката ти, да ни изпращат в леглото вечер. Може би ги наричаме свои братовчеди, може би ги наричаме свои най-скъпи хора. Не зная кому да имам доверие.
Не го уверявам във верността си, тъй като думите вече не носят утеха. Моето име и моят род са негови врагове, моите близки може би заговорничат срещу него; това няма да се поправи само с думи.
— Имаш хора, на които можеш да се довериш — уверявам го. Изброявам ги, сякаш изричам заклинание против мрака. — Майка ти, чичо ти, графът на Оксфорд, вторият ти баща и всичките му родственици, семейство Станли, семейство Кортни, моят полубрат Томас Грей — всички, които застанаха до теб при Стоук, ще те подкрепят отново.
Той поклаща глава:
— Не, защото не всички бяха до мен при Стоук. Някои от тях си намериха оправдание да стоят надалече. Някои от тях обещаха, че ще дойдат, но се забавиха и не пристигнаха навреме. Някои от тях ме увериха в обичта и верността си, но направо отказаха да дойдат. Някои се престориха на болни, или нещо им попречи да напуснат домовете си. Някои дори бяха там, но на другата страна, и ме помолиха за прошка след това. А и във всеки случай, дори не всички онези, които бяха там — дори и те няма да ме подкрепят отново, не и за пореден път. Няма да ме подкрепят срещу едно момче под знамето с бялата роза, не и срещу човек, за когото вярват, че е истински принц.
Той се връща на масата, където са старателно подредени писмата му и тайните му шифри, и печатите му. Сега вече никога не пише писма, винаги съставя кодове. Почти никога не пише дори обикновена бележка — винаги е тайно указание. Това е писалище не на крал, а на ръководител на шпионска мрежа.
— Няма да те задържам — казва той кратко. — Но ако някой ти каже дори една дума, очаквам да ми съобщиш. Искам да научавам всичко, абсолютно всичко — дори най-незначителния шепот. Очаквам това от теб.
Каня се да кажа, че, разбира се, ще му съобщя — какво друго бих направила според него? Аз съм негова съпруга, неговите наследници са мои обични синове, на този свят няма същества, които да обичам по-нежно от собствените му дъщери — как може да се съмнява, че бих дошла при него начаса? Но после виждам мрачното му, намръщено изражение и осъзнавам, че не ме моли за помощ; заплашва ме. Не моли за успокоение, а ме предупреждава за очакването си, което не трябва да остане неоправдано. Не ми се доверява, и, което е по-лошо, иска да знам, че ми няма доверие.