Индигова магия

— Нищо ново — оповести тя, когато вдигна телефона. — Ние все още наблюдаваме и чакаме — макар че вторият ти амулет е почти готов.

— Не се обаждам за това. Имам нужда тази вечер да удължите вечерния ми час.

Съвестно ми беше да я използвам за нещо, което нямаше връзка с общите ни цели, но се налагаше.

— О? Възнамеряваш да ми направиш неочаквано посещение?

— Ъъ… не. Става дума за нещо друго.

Определено намери думите ми за забавни.

— Да не би да използваш помощта ми за лични облаги?

— Не смятате ли, че съм го заслужила? — парирах аз.

Тя се засмя, нещо, което напоследък не я бях чувала да прави. Каза, че ще изпълни молбата ми и обеща да се обади веднага на дежурния в общежитието. Щом затворих, телефонът ми избръмча с очакваното съобщение от Маркъс. Съдържаше адрес, намиращ се на около половин час от „Амбъруд“. Предполагайки, че вече ме очаква, грабнах чантата с лаптопа и излязох.

Имайки предвид последните ми срещи с Маркъс, нямаше да се изненадам, ако ме чакаше в някой универсален магазин или караоке бар. Вместо това се озовах пред ретро музикален магазин, където продаваха грамофонни плочи. На вратата висеше голяма табела „Затворено“, допълваща се от тъмните прозорци и празния паркинг. Слязох от колата и проверих два пъти адреса, чудейки се дали джипиесът на колата не ме е заблудил. Устремността ми от преди малко отстъпи на нервността. Дали бях проявила непростима небрежност? Един от първите уроци на Улф беше да се избягват неясни ситуации, а ето ме тук, изложена на показ.

Сетне чух глас от сенките да произнася името ми. Извърнах се по посока на гласа и Сабрина се материализира от мрака, както винаги с пистолет в ръка. Може би, ако й покажех моя, който държах в жабката на колата, бихме могли да се почувстваме като сродни души.

— Заобиколи отзад — нареди ми тя. — Почукай на вратата. — И без да каже нито дума повече изчезна в сенките.

Задната част на сградата приличаше на престъпно свърталище и аз се запитах дали, ако се наложи, Сабрина ще ми се притече на помощ. Почуках на вратата, почти очаквайки в контрабанден стил някой да поиска да кажа парола от рода на „ръждясала игуана“. Вместо това Маркъс отвори вратата, лепнал една от сияйните си усмивки, с които се надяваше да ме спечели. Странно, но тази вечер това ме накара да се отпусна.

— Здравей, прекрасна. Влизай.

Минах покрай него и се озовах в склад на магазин, пълен с маси, рафтове, кашони с плочи и най-различни касетки. До стената се бяха изправили Амилия и Уейд, в еднакви пози, скръстили ръце пред гърдите си.

Маркъс затвори вратата зад мен и я заключи.

— Радвам се, че се върна цяла и невредима. Съдейки по есемеса — и изражението ти — си открила нещо.

Целият гняв, който сдържах, откакто направих откритието си, избухна. Извадих лаптопа от чантата, като едва се сдържах да не го тръшна върху масата.