Наследниците на Винету

— Той трябва наистина много, много да те е обичал! — промълви Херцле, докато разглеждаше, минавайки, листовете. — Неговата ръка не е била лишена от талант. Направил го е сполучливо, макар да е бил без опит, нито даже ученик! Това е толкова затрогващо!

В работната стая имаше… писалище, да, истинско писалище — с чекмеджета, пера, мастило и много листове. Мастилото беше изсъхнало. Тук се бе упражнявал в писане той, великолепният. Тук той, укротителят на най-необузданите коне, майсторът в употребата на всяко оръжие, се бе отправял на лов за правописни грешки! И тук беше написал по-значителната част от своето "завещание", чието публикуване бе предоставено на мен.

А и по други неща беше работил той тук — с нож и клещи, с чук и пила, даже с игла и конец! Нищо не бе било за него недостойно и маловажно. Дори една кожена папка бе опитал да направи. Когато я отворих, вътре лежеше един-единствен лист. На него с големи букви бе написано: "ШАРЛИ, МОЙ ШАРЛИ, КОЛКО ТЕ ОБИЧАМ!" А когато го обърнах, на другата страна бе написано, но дребно и като с трепереща ръка: "Шарли, аз ще умра за теб. Зная го, зная! Твой Винету."

Инчуинта стоеше и гледаше как Херцле, когато прочетохме това, заплака. И на мен бе излязла сълза в окото. Той, силният мъж, се обърна и прекара ръка по лицето.

— Тук всичко е така чисто! Сякаш той е бил тук едва преди час! — отбеляза тя. — Кой е поддържал тук в ред? Кой е мил?

— Аз — отговори той.

— Кога?

— Всеки ден.

— От кога?

— Откакто беше той тук за последен път.

— През цялото това дълго, дълго време? Всеки ден? Макар той да не можеше вече да дойде? Въпреки че не беше вече жив?

Той поклати леко глава, усмихна се също тъй леко и отвърна:

— Той винаги казваше, че няма смърт — така го уверявал неговият брат Шетърхенд. А аз им вярвах на тях двамата. Вярвам и днес.

Поглади с ръка кожените дрехи, висящи на стената, и продължи:

— Тези легинси и това яке носеше той винаги, когато имаше намерение да не напуска това жилище. Когато съм сам тук, често ми се струва, сякаш чувам да прошумоляват кожените дипли на този костюм. Винету ли беше това? Той ли минаваше невидимо край мен? Когато влизам тук, често ми се струва, че той стои там отвън на верандата, сключил ръце да се моли, както обикновено правеше, когато бе обхванат от някое горещо желание или мъка. Той ме наричаше свой приятел, ала аз бях горд негов слуга да се наричам. Слагах ръце под нозете му и бях готов хиляди пъти да умра за него. Но трябвало е да умре той. Защото не неговият живот, а смъртта му стресна всички племена на апачите и всички червени народи, но най-сетне очите се отвориха и осъзнаха щом толкова скъпоценен е животът на един-единствен човек, то колко много по-скъпоценен и незаменим е в такъв случай животът на цяла една нация, цяла една раса! Ние бяхме слепи. Сега станахме зрящи! Как го обичах, обичах, как безкрайно го обичах!