Златната клонка

В местата, където хората смятат сянката си тясно свързана със своя живот и нейната загуба — съпроводена с болест или смърт, съвсем естествено можем да очакваме те да гледат с грижа и страх как тя намалява, защото това означава съответно спадане на жизнената енергия на собственика й. На Амбойна и Улиасе, два острова, близо до екватора, където по пладне естествено има малка или няма никаква сянка, съществува обичай, хората да не излизат от къщи по това време, защото смятат, че така човек може да загуби сянката на душата си. Мантианите разказват за могъщия воин Тукайтауа, чиято сила се изменяла заедно с дължината на сянката му. Най-силен бил сутрин, когато имал най-дълга сянка, към обед, когато сянката се скъсявала, силата си отивала с нея, точно по пладне стигала до най-ниската си точка, но следобед, когато сянката му започвала да се удължава, тя се връщала. Някакъв герой открил тайната на силата на Тукайтауа и го убил по пладне. Дивите бисиси от Малайския полуостров се страхуват да погребват мъртвите си по пладне, защото смятат, че по индукция късите им по това време сенки биха съкратили живота им.

Но едва ли другаде приравняването на сянката с живота или душата на човека изпъква по-ясно, както в някои обичаи, съществуващи и до ден-днешен в Югозападна Европа. В съвременна Гърция има обичай, когато полагат основите на нова сграда, да заколят петел, овен или агне и да оставят кръвта му да изтече върху основния камък, а после да заровят под него животното. Целта на жертвоприношението е да придаде здравина и устойчивост на сградата. Но понякога, вместо да коли животно, строителят подмамва човек при основния камък, взема мярка на тялото, на част от него или пък на сянката му и я заравя под основния камък, а може и да сложи основния камък върху сянката. Според поверието до една година човекът умира. Румънците в Трансилвания смятат, че човек, чиято сянка е зазидана така, умира в срок от четиридесет дни, затова хората, които минават край ограда или строеж, могат да чуят предупредителен вик: „Внимавай, да не ти вземат сянката!“ До неотдавна там все още имало търговци на сенки, чиято делова дейност се състояла в това да доставят на архитектите сенките, необходими за укрепване на стените. Тук мярката на сянката се разглежда като равностойна на самата сянка и като я заравяш, все едно, че заравяш живота или душата на човека, който, лишен от нея, трябва да умре. Значи обичаят заменя старата практика да зазиждат жив човек в стените, или да го зазидат под основния камък на новата сграда, та той да придаде сила и трайност на градежа, или по-точно гневният призрак да броди около мястото и да го пази от врагове.