Дивачката

Преди подобни забележки щяха да вбесят Доминик. Ала сега, като женен мъж, с изненада установи, че вече гледа различно на нещата. Ако някога с Мериъл имат деца, той също ще бъде загрижен да ги види добре устроени. Въпреки че бе много романтичен и смяташе, че най-важното в брака не са парите, а любовта.

Ако трябваше да бъде искрен, бе длъжен да признае, че баща му е имал доста сериозни основания да се загрижи за финансите си. Той бе наследил огромни дългове и едно западнало имение. Рексъм бе работил упорито с години, за да възстанови семейното богатство. Затова никак не беше изненадващо, че парите и собствеността играеха толкова важна роля при определяне бъдещето на децата му.

Доминик с изненада осъзна, че занапред двамата с баща му навярно ще се разбират много по-добре, защото имаха едни и същи ценности. Семейството. Земята. Отговорностите. И ако понякога баща му го вбесяваше… е, трябваше да признае, че и той самият не винаги е бил цвете за мирисане. Но двамата без съмнение можеха да бъдат приятели.

Разбира се, никога не би му казал нещо сантиментално на глас, затова само учтиво попита:

— Желаете ли още бира, сър?

Рексъм поклати тъжно глава.

— Още малко и подаграта ще ме прикове в леглото за следващите три дни.

— Един танц, милорд? — Някакво изчервено селско момиче стоеше зад гърба на Доминик. Имаше вид на човек, чиито приятели са го накарали да извърши нещо нечувано. На дясната й буза съхнеше цвете от къна.

— Аз не съм милорд, но за мен ще бъде удоволствие — отвърна Доминик, след като хвърли поглед към Мериъл, която му се усмихна и му махна с ръка. Опасяваше се, че тълпата ще я умори и отегчи, но нейните арендатори не й досаждаха, при все че изгаряха от любопитство да видят господарката си, за която от години се мълвеше, че не е с всичкия си.