Зной в полунощ
- Автор: Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зной в полунощ». Краткое содержание книги:
Робърт Силвърбърг изгражда един смайващо правдоподобен свят — толкова осезаем, че изглежда единствено възможният. Човекът е все така отдаден на вечените си житейски проблеми — любов, ревност, професионална кариера, секс, пари, приятелство. Но Земята е друга, космосът е постижим, генното инженерство скоро ще предостави ключа към световното господство на една от двете мегакорпорации в Слъчевата система. Алтернативи има, но изборът е страхотно труден, защото е въпрос на морал…
— Виж — рече Роудс и посочи към залива.
От водата се надигаше някаква грамада — тежка, масивна колона с две очи на върха, — някакво непознато и невъобразимо същество. Водата се стичаше по раменете му и се спускаше с грохот обратно в залива, като образуваше облаци водни пръски. Очите му бяха огромни и гледаха гневно и настървено. Роудс се беше смъкнал на колене и жестикулираше към Карпинтър да направи същото.
— Какво е това? — попита Карпинтър. — Това нещо… какво е?
— Преклони се и се смири — изсъска освирепял Роудс. — На колене и се смири!
— Не — възпротиви се Карпинтър. — Нищо не мога да разбера.
Но целият свят се прекланяше пред съществото във водите. Величествена музика се издигаше и изпълваше небесата. Беше се появило новото божество, повелителят на този променен свят. Въпреки волята си Карпинтър се подчини на грандиозността и невъобразимостта на тази сцена. Краката му омекнаха и той се засвлича към влажната пореста земя.
— Смири се — повтори Роудс.
А Карпинтър затвори очи, сведе глава и обля влажната земя със сълзите си. Изумен и неразбиращ, той се преклони пред новия господар на света… и видението изчезна, а той се събуди изтрезнял и втрещен, докато в стаята проникваше първата дрезгава утринна светлина. Главата му щеше да се пръсне. Навсякъде се търкаляха празни бутилки. Ник Роудс лежеше проснат на пода близо до канапето. Карпинтър притисна с ръце слепоочията си и започна да ги разтрива и разтрива с напразната надежда да изстиска болката от тях, заслушан в гробовните камбани, които разкъсваха мозъка му и сякаш бяха потвърждение на жестоката истина, че вече не е останала и капчица надежда за този нещастен, измъчен, съсипан стар свят. Никаква, никаква надежда. Всичко беше загубено. Всичко, всичко, всичко. Загубено, загубено, загубено. Всичко. Загубено.
Всичко. Загубено. Загубено.
Загубено.
Една ензимна баня, цял ден размотаване и излежаване из апартамента, един-два часа във възстановителната камера на Роудс, която го освободи от натрупаното нервно напрежение, и Карпинтър се почувства почти наред. Роудс изглеждаше така, сякаш не беше пил цяла нощ. Към пет вечерта пристигна Изабел Мартин, все така приветлива, загрижена и укротена, и след като пийнаха по чаша шери и обмениха по няколко думи, тримата се отправиха към Йоланда Бермудез.
На Карпинтър му допадна очарователната претрупаност на нейната малка къща — старинният й бароков вид, множеството миниатюрни стаи, претъпкани със стотици всевъзможни предмети, мирисът на тамян, глутницата грациозни котки от съвършено непознати породи. Точно такава си беше представял къщата на Йоланда — малко нелепа и преливаща от ексцентрична жизненост, дори в по-голяма степен.
А и този Фаркас, безокият човек на „Киоцера“, когото беше успяла да изнамери там горе, на сателита — имаше точно вид на експонат от колекцията й. Антикварна рядкост, старинна вещ, нещо от този сорт.
Човек не можеше да не се впечатли. Изумителен ръст, могъща, властна осанка, която излъчваше самоувереност и сила и сякаш изпълваше цялата стаичка, където домакинята поднасяше сандвичите. Великолепен бисерносив костюм и оранжево копринено шалче, лъснати до огледален блясък ботуши — всичко това демонстрираше безупречен вкус. Масивни скули и издадена брадичка. И над всичко това се извисяваше гладкото сводесто чело, чиито колосални размери хипнотизираха. Някакво невъобразимо чудовище, родено в сънищата, което човек не очакваше да види в действителния живот. Не беше просто сляп, а изобщо нямаше очи. И въпреки това движенията му изобщо не подсказваха липсата на зрение.
Карпинтър отпиваше малки глътки от питието си и отхапваше от сандвичите, докато наблюдаваше случващото се наоколо.
Гостите се събираха по двама-трима, казваха си по няколко думи, след което групичката се разпадаше и всеки се насочваше към нов партньор.
Фаркас и Енрон — единият огромен и надменен, а другият дребен и напрегнат като навита пружина — разговаряха приглушено в един отдалечен ъгъл, сякаш уговаряха подробностите по условията на някакъв договор.
След малко Фаркас се приближи до Йоланда. Застанаха плътно един до друг, а Енрон ги наблюдаваше мрачно отстрани. Цялото поведение на Фаркас неприкрито демонстрираше явния му интерес към нея. Наклонил огромната си куполообразна глава към нея, той явно си служеше с някакво екстрасензорно рентгеново зрение, което проникваше през яркочервената рокля до голата й плът.