Тайнствата на Стената
- Автор: Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнствата на Стената». Краткое содержание книги:
— Усили се, откакто се Трансформирах.
— Тиса казва, че има предателство.
— Да. И аз мисля същото.
— Откъде ще дойде според теб?
— Чувствам го навсякъде около нас — каза Хенди. Разговорът не вървеше. Потънах в мълчание, искаше ми се да заспя. Но тук не можеше да се спи. Седяхме един до друг в полуздрача на лунната нощ и часовете се изнизваха. Изглежда съм дремнал. Бях изгубил чувство за време, но съобразих, че е твърде късно през нощта, по-скоро към сутринта. Звездите бяха променили местоположението си, Молибос — втората луна — бе изгряла и се открояваше като ярък метален диск върху източния хоризонт и изпращаше снопове студени лъчи към Върха.
Изведнъж Хенди сграби ръката ми.
— Полър! Полър, буден ли си?
— Разбира се.
— Погледни там!
— Какво? Къде? — премигнах и разтърсих глава. Мозъкът ми сякаш бе като оплетен в паяжина и полубезжизнен от студа.
На фона на студената светлина от Молибос, на скалата в средата на Върха, рязко се очерта фигура. Беше Тиса. Лявата й ръка бе вдигната, а двата палеца на ръката й — изпънати като при жест на обвинение.
— Виждам предателя! — викна тя с напевен глас и навярно е проехтял от единия до другия край на Върха. — Виждате ли го? Виждате ли го всички?
И тя промуши много ожесточено въздуха три пъти в посока към древния разрушен звезден кораб.
— Виждате ли го? Виждате ли го? Виждате ли го?
Аз не видях нищо, съвсем нищо.
После от сивкавата далечина неочаквано се появи разкривена фигура и закуца към нея с бясна скорост — мъж с чудовищно удължен крив крак, тичаше толкова бързо, сякаш летеше. Беше Транс, разбира се. Скочи на скалата до Тиса така умело, че мигом си спомних Транс — атлета от моето детство. Три бързи подскока и той беше до нея. Чух я, че извика името му със звънтящия глас на изобличението. Транс й отвърна нещо тихо, приглушено и заплашително. Тиса изкрещя името му още веднъж. А той вдигна тоягата си към нея и й нанесе такъв удар, че сигурно би разсякъл дърво на две. Чух точно такъв звук и я видях как се сви и падна.
За миг останах вцепенен, смразен на място, без да мога да мръдна. На Върха настана мъртва тишина. Чувах само звука от брулещия вятър, който свиреше в ушите ми.
После скочих и се втурнах.
Транс побягна пред мен бърз като сокол в небето, но аз го следвах като светкавица. Тичах още по-бързо в равнинната част край скалата, където лежеше окървавеното тяло на Тиса, минах край стройния кораб на тримата Земяни. Транс тичаше към стария звезден кораб, към мрачните, тъмни руини в отдалечената част на Върха. Стори ми се, че видях космати фигури да се крият наоколо, видях спотаените силуети на „боговете“. Дали не отиваше към тях? В какъв съюз бе влязъл Транс тази нощ? Какъв заговор готвеше с тях?
Около мен се носеше звук подобен на рев. След малко осъзнах, че идва от собственото ми гърло.
Транс почти бе стигнал развалините на звездния кораб и „боговете“ изглежда го приветстваха. Хрумна ми, че сигурно е бил при тях вечерта, тайно ги е организирал, за да ги поведе срещу нас и да ни убие докато спим.
Бързо преодолявах разстоянието между двама ни, защото колкото и бърз да беше Транс, аз тичах със силата и яростта на Отмъстителя в душата си и краката ми едва докосваха земята. Щом наближи останките на кораба, Транс зави неочаквано вляво и изтича с бърз спринт зад отдалечения му край. Последвах го и видях повечето от „боговете“, събрани край едно място с купчина клонки и боядисани камъчета — сигурно беше олтара, направен от изродените Земяни. Транс премина точно през него като разблъскваше „боговете“ на всички страни и хукна нагоре по една каменна стълба на скалата до нас.
Беше голяма грешка от негова страна, защото от другата страна на скалата се спускаше бездънна пропаст. Сам беше влязъл в клопката.
Втурна се нагоре към върха, откъдето сигурно можеше да види долу Царството на мъглата и да разбере, че под него има само огромна празнина. Той се спря там и се обърна. Погледна ме и зачака да стигна до него.
— Транс! — процедих аз. — Транс, кучи сине!
Той се усмихваше.
Краят не означаваше нищо за него. Или може би само едно нещо имаше значение — вероятно бе дошъл тук горе с нас, защото е пожелал смъртта да го стигне на най-свещеното място. Е, и щеше да си я получи. Спуснах се към него, той ме очакваше като борец, здраво закрепен и добре балансиран, като се хилеше в лицето ми. После се вкопчихме един в друг в битка, от която само един можеше да остане жив.
Беше силен. Винаги е бил атлет на атлетите. Усетих, че макар да е с ужасно изкривено тяло, все още притежаваше силата на стария Транс, силата на онзи Транс — победителя във всички игри: хвърляше копието най-далече от всички, скачаше през летвата сякаш имаше крила. За миг се превърнах в зяпналото момче отпреди много време, което гледа ококорено и със страхопочитание героя на всички състезания. Спомените отслабиха за миг силите ми и Транс успя да ме усуче, да ме извие така, че се надвесих напред, а лицето ми беше обърнато към пропастта. Долу видях бялата мъгла да блести на лунната светлина. Струваше ми се, че различавам големите кухини и шипове на склоновете далече надолу, под мъглата. Той продължаваше да се усмихва и ме буташе все по-напред…