Гневът на Лудия бог

— Какво? Нима цураните отново се опитват да завладеят земите ни?

— Не — отвърна Пъг тъжно. — Те също се махат. На този свят ще се появи нещо ужасно и всички трябва да бягат. Знайте, че колкото по-рано се приготвите, толкова повече неща ще можете да вземете с вас.

Джакам щеше да зададе още въпроси, но Пъг знаеше, че няма смисъл от разговори. Погледна към един далечен хребет и се пренесе там. Това беше стар метод за пътуване, който бе усвоил от едно време — да скача на етапи, докъдето му стига погледът. Беше уморително, но ефективно, защото повечето магьосници, без Миранда и Магнус, не можеха да се пренесат на място, което не са виждали.

Стигна до целта си по свечеряване, точно както бе предположил. Видя множеството огньове по хълмовете около топлите извори и тръгна към града.

Тасдано Абеар беше класическо турилско селище с кирпичени къщи. Само странноприемницата беше от камък. Над града имаше дървен форт, чийто дълбок ров бе пълен с бодливи храсти и трънаци. Турилците не бяха завладявани никога, защото отказваха да загинат, защитавайки конкретно парче земя. Това укрепление беше създадено с цел да осакати неприятеля и да бъде изоставено, а не да издържа на продължителна обсада. Планинците смятаха всички плата и долини за свой дом и не се притесняваха много къде ще отсядат от сезон на сезон. Подобен град можеше да процъфтява десетилетие и после да изчезне, когато хората се преместеха да търгуват другаде. Все пак дългогодишният мир беше дал ефект и полуномадският народ бе започнал да се установява на определени места.

Клановете предявяваха претенции за различните земи, но на вътрешно ниво не беше много ясно кое на кого принадлежи. Повечето семейства имаха кръвна връзка и рядко се стигаше до открита вражда, но често се случваше да се ступат.

Пъг влезе в кръчмата и се огледа. Както очакваше, беше пълно с млади воини, дошли с водачите на клановете. Настроението беше празнично, но с толкова много младежи от различни семейства боят винаги висеше на косъм.

Турилците говореха много, за разлика от мълчаливите цурани. При тях обидата беше форма на изкуство. Целта беше да си максимално шумен и груб, без да започваш бой.

Пъг намери едно свободно място в ъгъла и седна. В цялото помещение се бе възцарила тишина. Дори най-старите воини не помнеха някога в кръчмата да се е появявал Велик.

— Да не си се загубил? — обади се един от по-възрастните, очевидно пиян. Беше червенокос здравеняк с румени бузи и увиснали мустаци. Носеше очукана медна огърлица, която блестеше на светлината на факлите. На бедния откъм метали Келеуан това беше доста ценно бижу.

Пъг поклати глава.

— Не мисля.

— Значи знаеш къде си?

— Това е долината Сандарм, нали?

— Да.

— Град Тасдано Абеар?

— Точно така.