Смарагдовозелено

— Не съм побъркана — опитах се да му обясня. — Аз…

— По-добре млъкни и му вземи шпагата, скитнице Гуени! — прекъсна ме нетърпеливо Гидиън. — А после ми подай ампулата от раницата.

С тежка въздишка направих каквото поиска. Имаше право, явно бе безсмислено да очаквам някакво разбиране от Джеймс.

— Така — изръмжа Гидиън, докато отваряше ампулата със зъби. — Тя ще пререже гърлото ви, ако през следващите две минути мръднете дори веднъж, ясно ли е? И да не сте посмели да извикате отново за помощ!

Насочих шпагата към гърлото на своя приятел.

— Ъъъ…! честно, Джеймс, представях си го по друг начин, повярвай ми! Ако зависеше само от това, какво ми се иска, можеше завинаги да останеш да бродиш из училището ми. Боже, толкова ще ми липсваш! Ако правилно предполагам, това е последната ни среща.

Очите ми се напълниха със сълзи.

Джеймс изглеждаше така, сякаш всеки миг ще изгуби съзнание.

— Можете да вземете кесията ми, ако се нуждаете от пари, но пощадете живота ми! Моля ви! — прошепна той.

— Да, да, добре — рече Гидиън.

Той разтвори яката на пелерината на Джеймс и постави ампулата директно на врата на благородника, който изскимтя, щом усети убождането върху кожата си.

— Обикновено не се ли бие в горната част на ръката? — попитах.

— Обикновено не се налага през това време да извивам нечия ръка — отвърна Гидиън троснато и аристократът отново изскимтя.

— Получи се много тъпо сбогуване — казах и не можах да се въздържа да не подсмръкна. — Предпочитам да те прегърна, вместо да държа насочена шпага към гърлото ти! Винаги си бил най-добрият ми приятел в училище, веднага след Лесли. — Първата сълза се стече по лицето ми. — Без теб никога нямаше да разбера разликата между Ваше Височество, Ваша Светлост, Ваше Сиятелство и…