Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс
- Автор: Сассман Пол
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-537-3
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс». Краткое содержание книги:
И тогава, най-внезапно, най-неочаквано, след четири години блаженство, най-прекрасните четири години в живота ми, годините, върху които са изградени всичките ми други години, моята скъпа Емили ми беше отнета. И стоварвам цялата вина върху оная нацупена, навъсена кикимора — гувернантката й.
Разбира се, бях решил да убия мис Уоспли известно време преди заминаването на Емили. Беше началото на коледните празници през 1909 г. и си бях легнал както обикновено, изпратен в леглото с влажна целувка от мисис Егс. Събудих се по изгрев слънце, решен да убивам.
„Ще я убия — казах си, заслушан в пеещата на перваза ми червеношийка. — Време е да съсека дракона.“
Винаги съм мразел мис Уоспли. Мразех я от мига, в който я видях. Мразех грамадната й, подобна на лопата брадичка, мразех я заради начина, по който кастреше Емили, мразех я за това как използва всяка възможност, за да ме нарани, унизи и принизи. Мразех всичко свързано с нея до степен да изпитвам смътна неприязън и към столовете, на които сядаше, чиниите и приборите, които използваше, и дрехите, които носеше (а те бяха винаги сиви, лъскави и много тесни, подобно на някаква плетена ризница).
Мразех мис Уоспли, а на свой ред мис Уоспли мразеше мен. Не мисля, че преди или след това съм срещал някого, който да ме е мразил със същата сила и дълбочина като старата Оса Уоспли. Очите й тлееха отровно всеки път, когато бях наблизо, тялото й се сковаваше, гърдите й се надигаха, сякаш ще се задуши. Гълчеше ме, мъмреше ме, обиждаше ме и ми се зъбеше, сякаш самото ми съществуване беше някаква лична обида за нея, и макар да няма извинение за онова, което й сторих, все пак искрено вярвам, че ако не бях действал пръв, гувернантката на Емили щеше да убие мен, а не аз нея — толкова силна бе омразата й.
— Гадно момче! — изсъскваше тя и при най-малката провокация. — Нищо добро не те чака, помни ми думите! Ще свършиш зле.
И ако трябва да съм честен, не се оказа далеч от истината.
Прехвърлях различни сценарии за премахването й — да я застрелям, да я отровя, да я наръгам, да я пребия до смърт с гигантската Библия, която държеше до леглото си, или дори да я отвлека, да я упоя, да я съблека гола, да я омажа с мед и да я хвърля върху голям пчелин — ако всичко минеше по план, обитателите му щяха да й се нахвърлят и да я жилят до смърт.
После се сетих за малкото буре барут в мазето и реших да използвам него.
Баща ми беше набавил барута няколко месеца по-рано, за да го използва в серията си опити да изпрати мишки на луната, като ги закрепва за големи домашно изработени ракети. Оглушителните гръмове, свистене и ужасено цвъртене на мишките обаче никак не се харесаха на съседите ни и след същинска лавина от оплаквания опитите бяха зарязани, малкото оцелели гризачи бяха пуснати в парка, а полупразното буре бе прибрано в един самотен ъгъл в мазето. Отидох да проверя дали още си е там (беше) и съдържанието му не се е навлажнило (не беше).
„Идеално! — доволно си казах аз, докато бърках с пръст в бурето. — Направо идеално!“
Започнах още същия ден, като тайно пренесох две малки пълни с барут хартиени торбички в дома на Емили, промъкнах се горе в късния следобед по време на игра на криеница и ги скрих в сенките под ваната на мис Уоспли (тя си имаше своя лична баня до спалнята в най-горната част на къщата, гледаща към почернялата от сажди алея долу).
Повторих упражнението на следващия ден, на по-следващия ден и още три дни след това, докато Емили не започна да се чуди откъде е този внезапен интерес към криеницата от моя страна. Междувременно бях навлязъл в някакъв убийствен транс. Докато другите около мен се тъпчеха с коледни вкусотии, моята енергия бе съсредоточена върху взривяването на мис Уоспли. Сякаш бях попаднал в грижливо подготвен танц, в който една стъпка неизменно води към следващата, после към следващата и така нататък. Изгубих се в ритъма на убийството. Танцувах барутно танго. Всичко беше така очевидно и лесно. Така поглъщащо. А през цялото време нищо неподозиращата мис Уоспли сапунисваше вечер подмишниците си върху малка, но растяща купчина експлозив.