Небесни псета

Йоримицу дойде и ми подаде меча, който Шоки бе изпуснал по време на битката. Погледнах кръвта по ръцете си — божичко, каква касапница беше около нас! Бях ранен на пет-шест места, но Шоки, естествено, не бе и усетил. Мен обаче ме болеше: от раните по краката и ръцете ми се стичаше кръв. Кокалчетата на пръстите ми бяха отекли и кървяха, струваше ми се, че един от пръстите на краката ми е счупен. Едвам удържах тежкия меч. Видях, че и Бенкай е ранен на няколко места — най-сериозна изглеждаше раната върху лявата му буза, където кожата висеше досущ лошо залепен тапет, затова пък Йоримицу бе здрав и невредим.

— Натам — казах и посочих двойната врата в дъното на коридора.

Беше повече от очевидно, че горьо-до са охранявали именно нея. Вдигнах ръка и усетих колко силно е електричеството, струящо откъм тази врата. Очаквах Шоки отново да вземе връх, когато обаче той не го стори си поех дълбоко въздух и тръгнах по посока на електричеството, като отново метнах меча на рамо. Йоримицу и Бенкай ме следваха по петите. Не знам след кого смятаха, че вървят — дали след мен или след Шоки, макар че, както ми се струваше, това в момента нямаше никакво значение.

Когато наближихме вратата, посоката на електричеството се обърна и то се възправи като стена срещу нас. Бенкай бе изостанал на доста крачки, а аз имах чувството, че вървя срещу ураганен вятър. Йоримицу като че ли се справяше по-добре, но и той бе възпиран от течението и се видя принуден да смъкне рамене и да извърне лице. На мен ми беше по-леко да се придвижвам, въпреки това вървях бавно, сякаш стъпвах в мочурище или плувах в меласа. Успях криво-ляво да хвана дръжката на бравата, но толкоз.

Наложи се Шоки да отваря вратата.

Още щом прекрачих прага и силата, която ни бе възпирала, отслабна. Огромното помещение бе осветено от стотици мигащи свещи, наредени покрай стените. Беше толкова голямо, че в него преспокойно можеше да има и киносалон, и аз си дадох сметка, че това всъщност е личният киносалон на Рипън. Седалките и екранът бяха махнати, но аз видях малкото прозорче на прожекционната в дъното. Стените бяха изрисувани нагъсто със ситни японски йероглифи, които продължаваха спираловидно и по пода и тавана. Шоки, разбира се, можеше да ги разчете и аз разбрах, че това са обредни заклинания, отправени към Шутен Доджи. Шоки побърза да извърне поглед, да не би те да ме покварят.

Съзаклятниците горьо-до бяха насядали насред залата, заобиколени от втори кръг свещи. Сред шестимата души в кръга разпознах Олдъс и двамата паралии от Васкес Рокс.

В средата гол-голеничък лежеше Джак Рипън, тялото му от главата до петите беше покрито с въртоп от йероглифи.

Аз обаче знаех, че сега това е Шутен Доджи.

Той се гърчеше на пода, до него бе оставен лъскав меч. Личеше си: бесът все още не може да се примири, че трябва да се въплъти в тялото на Рипън (и защо да си кривя душата, с известно задоволство забелязах колко основателни са слуховете, че Рипън не е особено надарен). Рипън ме погледна — видях, че ме е познал и ме мрази, но все още не е господар на новата си човешка форма. Наредените в кръг горьо-до се притиснаха още повече един към друг, за да го предпазят в този миг, когато той беше уязвим, но никой от тях не бе въоръжен и аз усетих как Шоки става все по-кръвожаден.