Саблено море

След първоначалното въодушевление неизбежно бяха настъпили доста промени — трудни, ала необходими. Приятелите трябваше наново да се опознаят и да свикнат един с друг, а това не се бе оказало толкова лесно. Уолфгар ставаше все по-потиснат и по-потиснат, докато накрая мрачното му настроение бе взело връх, превръщайки се в ярост, която му бе трудно да контролира и която бе станала причина за раздялата им. Ала ето че сега отново бяха заедно.

Много скоро закрачиха в ритъм, който бе удобен за всички — Бруенор беше начело и пробиваше път с якото си тяло, веднага след него вървеше Риджис, кой-: то оглеждаше местността и казваше на джуджето накъде да се насочи. Двуметровият варварин беше трета, за да следи какво се случва напред и около тях.

Последна, малко зад тях, идваше Кати-Бри. С Таулмарил в ръка, тя внимаваше да не изпуска от погледа си Дризт, който минаваше ту от едната, ту от другата им страна. Този път Гуенивар не беше с тях (всъщност, ониксовата статуетка беше у Кати-Бри), тъй като колкото по-дълго пантерата останеше в родната си равнина, толкова по-отпочинала щеше да бъде, когато я повикаха. А Дризт имаше силното чувство, че ще се нуждаят от нея, преди всичко да е свършило.

Снегът все още не беше завалял и приятелите поддържаха добро темпо, когато малко след пладне Кати-Бри забеляза, че Дризт им дава някакъв знак.

— Спри! — прошепна тя на Уолфгар и той предаде командата й на останалите.

Предводителят на малката им групичка Бруенор спря, запъхтян от дългата борба със снега, и се облегна на дръжката на секирата си.

— Дризт се връща — съобщи Уолфгар, за когото не бе трудно да види какво се случва отвъд високите преспи.

— Друга пътека — обясни елфът, когато стигна до тях. — Пресича нашата и отива на запад.

— Оттук трябва да поемем право на юг — напомни им Риджис, но Дризт поклати глава.

— Не е обикновена пътека — обясни той.

— Следи? — нетърпеливо попита Бруенор. — Още людоеди?

— Нещо друго — поклати глава елфът и им даде знак да го последват.

Само след стотина метра приятелите се натъкнаха на широка ивица силно отъпкан сняг, която пресичаше тяхната пътека и се спускаше по един стръмен склон на изток. Там, в ниското, където вятърът бе навял високи преспи, видяха малка падина, пълна с киша, над която се вдигаше пара.

— Какво, в името на Деветте пъкъла, оставя такива следи? — възкликна Бруенор.

— Полярен червей — отвърна Дризт.

Бруенор се изплю, Риджис потрепери, а Кати-Бри се изпъна, застанала изведнъж нащрек. Всички те в един или друг момент си бяха имали вземане-даване с отвратителните реморхази, огромните полярни червеи, и то им бе напълно достатъчно, за да са сигурни, че нямат никакво желание отново да се изправят срещу някой от тях.