Вестители

— Жалко, че нямахме възможност да поговорим след словото Ви. Сякаш потънахте вдън земя — допълни и ме погледна настоятелно.

Едва успях да се стърпя да не изгрухтя в лицето му.

— Ксения, ако ми позволиш при първа възможност ще те представя и на сина на Казимир. Къде е Давид впрочем? — намеси се Наталия.

— Надявам се, че все още е тук — засмя се Буковски. — Дойдохме заедно. Сигурен съм, че ще е очарован от срещата с Вас — добави, обръщайки се към мен с типично ласкавия си тон.

Вече разбирах, че е усвоил до съвършенство досадния маниер да фамилиарничи — като се почнеше от гласа и погледа му и се стигнеше до жестовете и изразите, които използваше. Отврат. Останалите гости около нас поглъщаха запленени всяко едно негово движение — начина, по който потриваше показалеца в палеца си, очертавайки невидими окръжности, това как мустаците му се раздвижваха докато говореше. Дори проследяваха поклащанията му, повдигайки се ту на пръсти, ту на пети върху токовете на лъснатите си обувки. Както наблюдавах с неодобрение усмивките им, предназначени за Буковски, който впрочем очевидно беше много богат — скъп часовник, скъп костюм, скъпи обувки, — изведнъж съзрях познато лице в навалицата от гости.

— Извинете ме — обърнах се към тях и бързо се отправих напред, стараейки се да не изглеждам невъзпитана. — Алегрина!

— Ксения! — отвърна ми тя радостно и ме прегърна. — Надявах се да те срещна тук.

— Толкова се радвам да видя познато лице! Особено твоето.

Може би първият и последен път, в който я срещнах, не беше при добри обстоятелства, но самото ѝ присъствие тук ме накара да се почувствам по-отпусната — сякаш бях по-близо и до Игор. Алегрина ме погледна някак замислено, изглеждаше загрижена. Веждите ѝ се сключиха и на челото ѝ се образуваха дълбоки бръчки.

— Какво има? — попитах я объркана.

Тя се умълча за няколко секунди и въздъхна.

— Не мисля, че трябва да ти казвам това, но не бих могла да го скрия — каза тихо и се приближи деликатно към мен. — Усещам раздвижване. Голяма промяна — очите ѝ останаха все така разтревожени.

Не можех да разбера за какво говореше, но беше очевидно, че не е добро.

— Промяна? Каква промяна?

— Имах видение. Такова видение, което всеки друг би объркал със сън. Но не и аз — Алегрина се озърна, сякаш се страхуваше да не ни подслушват, и отново продължи. — Ксения, видението ми беше свързано с Пророчицата.

— Вера Крамаренко? — изненадах се.

— Вера, която се свърза с теб в предсмъртния си час — довърши вестителката.

Видя ми се много по-различна от онази жена, която видях на летището с Игор. Сега изглеждаше угрижена, дори изтормозена, и ясно можех да прочета страха в очите ѝ.

— Какво видя? — попитах я нетърпеливо.

Този разговор опъваше като струна всяка клетка от тялото ми и напрежението от неизвестната заплаха се загнезди в стомаха ми.