Върховното кралство [Рицарят]

— А ако ме попитате дали искам да пийна нещо? — предложи младата жена шеговито.

— Всъщност точно това си мислех.

— Лъжец.

Ейлин прелъстително хвана Лорн за ръка и го поведе към една маса, преливаща от ястия. Херцозите на Сарм и Валанс произхождаха от топла страна, където хората вечеряха и си лягаха късно, за да се възползват по-добре от вечерната прохлада. Съобразно този обичай, вечерята щеше да бъде сервирана след известно време, но отрупаните маси бяха подредени, за да помогнат на хората от Върховното кралство да потърпят.

Лорн не изчака някой слуга да предложи помощта си. Без превземки той напълни две чаши с вино и вдигнаха тост.

— Ако не беше отстъпването на Ангборн — каза Ейлин, — в Двореца щеше да се говори само за вас, рицарю.

— Наистина ли?

— Не знаехте ли?

— Рядко посещавам Двореца.

— Точно затова сте толкова интригуващ, там, във вашата кула. Как се чувства Върховният крал?

— Защо е този въпрос?

— Защото вие сте единственият човек, когото познавам, който го е виждал преди по-малко от година. А може би и отпреди две или три години, ако не се брои принц Алдеран.

— Принцът се е срещал наскоро с Върховния крал?

— Струва ми се, че да. Преди да иде да ви вземе от Далрот, ако си спомням добре.

Лорн кимна, но разсеяно продължи да мълчи.

Тогава Ейлин видя друг поглед, който той скришом отправяше към Алисия. В другия край на залата тя сега разговаряше с брат си Еленцио и с Естеверис, който ги поздравяваше на тръгване.

— Може би тази вечер ще е трудно — каза Ейлин, — но мога да ви уредя една среща.

— Моля? — рече Лорн.

Младата жена се усмихна, развеселена от лекотата, с която изведнъж беше привлякла вниманието на Лорн.

— Алисия иска да се срещнете, рицарю. Насаме, но дискретно. Иска да говори с вас. Струва ми се, че тя… има много неща да ви казва. Вие също несъмнено, нали?

Лорн се вгледа в Ейлин.

Не знаеше какво да каже или да мисли. Каза си обаче, че младата жена доста умело го беше хванала и че внезапността на нейното предложение целеше да го проучи.

Да провери искреността на чувствата му.

А може би това беше само игра за Ейлин, която мълчаливо го гледаше усмихната над ръба на чашата си…

Но Лорн нямаше възможността дълго да си задава такива въпроси.

Един шум го накара да се заслуша.

— Чувате ли? — каза той.

Беше звънът на далечна камбана.

Без да дочака отговор, той остави Ейлин и се спусна към терасата. Някои от гостите бяха излезли преди него, също привлечени от звука — далечен, но ясен — на камбаната, която биеше тревога.

Защото именно тревога беше обявена в града.

— Огън! — промълви Лорн на себе си.

Разблъска хората, за да стигне до парапета, но противно на тях, не му беше нужно да се оглежда, за да погледне в правилната посока.

Вече знаеше какво ще види.

Пожар беше избухнал в квартала на червените павета.