Танц с остриета
- Автор: Далглиш Дейвид
- Серия: Танцът на сянката #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-57-8
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Танц с остриета». Краткое содержание книги:
Десетилетният конфликт припламва отново, когато синът на един от първенците на Трифектата бива отвлечен. И докато към Велдарен се стичат наемници, събирани за мащабен удар срещу престъпния свят, Хаерн прави все по-отчаяни опити да върне на града заслуженото спокойствие. Но той не подозира, че по дирите му са поели двама убийци. Единият е тласкан от собствено желание за възмездие. Другият, нает от хора със засегнати интереси, никога не е пропускал жертва.
А междувременно зад стените на Велдарен изниква амбициозен заклинател с прикрито лице, още по-прикрити намерения и собствено виждане за кипящия хаос...
— Завесите — прошепна Зуса, напрегната като котка преди скок.
— Зная.
Уилям се усмихна още по-широко.
— Глупавата Алиса разпусна наемниците си. Същите бойци, с които ни бе притиснала, се оказаха отегчени и без работа. Нима можех да откажа подобен дар?
Завесите бяха избутани. Във всяка ниша на стените имаше наемници. Най-малко тридесет на брой. Хаерн се вцепени. Значи така щеше да свърши всичко. Ребрата го боляха, всяко вдишване го изгаряше, главата му пулсираше от изтощение. Уилям Кет се изсмя.
— Не смей да отстъпваш — прошепна Зуса почти като изсъскване. — В сравнение с теб, те са просто деца. Ние сме лъвовете. Ние сме хищниците.
Хаерн си помисли за престоя си в храма, когато се бе изправил пред самия Лъв на Карак. Сред рева му бе забелязал безгранична празнота. Тогава бе изпитвал далеч по-голям страх от сега.
Споменът за този рев го накара да осъзнае, че тези бойци са нищо пред него, също както той самият бе изглеждал нищожен пред Лъва. В очите му наемниците щяха да съзрат същата празнота, същата неизбежност на предстояща гибел.
Той намести качулката си. Сенки обгърнаха лицето му. Зуса обви плаща си и приклекна.
— Убийте ги — нареди Уилям Кет.
Хаерн скочи наляво, а Зуса надясно. В устрема той се остави изцяло на инстинктите си. Това беше звярът, когото Трен бе създавал през годините на безкрайни уроци и тренировки. Това беше чудовището, изострило зъби с половин десетилетие дебнене из сенките, убивало онези, излезли сред нощта, за да убиват. Мечовете му се сляха в сребристо петно движение. Първият наемник рухна, прекалено бавен в повдигането на брадвата си. Следващите двама скочиха насреща му, стиснали дълги мечове. Хаерн спря ударите им — те му изглеждаха бавни, забавяни от невидима гъстота, която пропускаше да засегне него самия. Остриетата му бързо започнаха да се покриват с кръв.
Той промушваше и сечеше, отскачаше и се извърташе, без нито за миг да остава на едно и също място. Докато се извиваше в невъзможни позиции, в паметта му изникваха часовете, които бе принуден да прекарва застинал в неудобни пози. Докато избягваше ударите, той си спомняше сложната последователност упражнения, изпълнявал всяка сутрин. Докато нанасяше удари, мислеше за думите на баща си.
Те не могат да те убият, освен ако не им позволиш. Затова трябва да станеш по-добър. Затова трябва да станеш съвършен. Никога не им позволявай да си мислят, че е възможно да те победят.
Думи, предназначени за едно тринадесетгодишно момче.
Много му се искаше Трен да можеше да види творението си. Наемниците рухваха един след друг. Те умееха да сплашват и тормозят. Знаеха как да влагат сила в замахванията си, справяха се сносно с основните удари, разменяни на бойното поле. Но Хаерн се виждаше много над тях. Да, някои от тях успяваха да го ранят, но болката оставаше далечно ехо, доловено почти като шепот. Те не можеха да го убият. Той нямаше да им позволи. Китката можеше да го боли от случаен удар. Гърдите можеха да го болят от неизбегнатия навреме удар на тояга. Очите му можеха и да смъдят от кръвта, която не спираше да се стича в тях от раната на челото. Но наемниците нямаше да го убият.
Викът на Зуса го изтръгна от животинската ярост. Макар около жената да лежаха много тела, тя започваше да изпитва затруднения.
Хаерн нямаше да позволи на крадците да получат каквото и да било. Той се нахвърли отгоре им.
Притисналите я наемници бяха обърнати с гръб към него. Не получиха време да се обърнат. Разчистил път, Хаерн се добра до Зуса. Тя кървеше, също като него, но и двамата се усмихваха.
Родени сме за това, помисли си младият мъж.
С допрени гърбове двамата отново се обърнаха към противниците си. От тридесетимата оставаха само десет. Участъците от пода, останали свободни от трупове, хлъзгавееха от черва и кръв. Сражението започваше да се отразява на наемниците — те започваха да се разколебават. Колкото и злато да бяха получили, сега то се оказваше недостатъчно. Първият обърнал се да побегне породи верижна реакция.
Хаерн не обърна внимание на отстъпващите, а подири с поглед Уилям.
— Къде е той?
Без да отговаря, Зуса се затича към празното кресло и го блъсна встрани. Зад него изникна халката на капак. Докато бойците разбиваха вратата, двамата с безликата запълзяха през изникналия тунел. Той не беше дълъг. Скоро жената избута друг капак и помогна на спътника си да излезе.