Вкусът на Рая

Бяха се отървали незабавно от сребърното украшение, но почувстваха нужда да прочетат откровенията на Моник. Искаха да узнаят докъде стигаха границите на злото, както и как собствените им постъпки можеха да повлияят на бъдещето. Но не пожелаха и децата им да получат тези знания.

Дру се тревожеше, че не откриха Рейчъл, но Моника бе вътрешно убедена, че нямаше да я видят повече. Радваше се на изчезването й. Сякаш нещо се бе прочистило, след като се изгубиха всички следи от Моник, дори въздухът й се струваше по-свеж.

Не че не бяха останали неразрешени въпроси. Главата й се замайваше всеки път, когато си помислеше за духове, преминаващи от едно тяло в друго, за пътуване във времето и за това как, без да иска, бе променила бъдещето. Отначало се притесняваше, че се намесва в миналото, но се чувстваше добре и нищо не й пречеше да се чувства така. Напоследък започна да вярва, че предопределението й бе да стане част от живота на Дру по-нататък. Беше го разбрала още онзи ден, когато се видя на границата на рая, но чак сега се убеди, че е била права.

— Децата искат да ме наричат вече „мама“ — каза му с треперещ глас.

Той я обърна с лице към себе си.

— Не ми казвай, че пак ще заплачеш. Понякога си мисля, че се превръщаш във фонтан само за да ме накараш да те целувам.

— Това е в природата ми.

Той се усмихна и я привлече към себе си. Целуна я дълго така, че я остави без дъх.

Може би никога нямаше да станат богати и тя трябваше да се прости с всички съвременни удобства. Но от друга страна, имаше къщата, децата и един чудесен мъж, който я обичаше.