Ръкописът на Чансълър
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Колечкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът на Чансълър». Краткое содержание книги:
Робърт Лъдлъм не прикрива становището си по тези въпроси, чиито отговори внушава по извънредно въздействуващ начин. В този негов роман художествената измислица се оказва част от една ужасяваща и смразяваща реалност. „Ръкописът на Чансълър“ ще увлече много от читателите с драматичното напрежение и наситеността на криминалната интрига, но това произведение е постижение на друг жанр, формулиран по-скоро с политически, отколкото с литературен термин.
Книгата на този популярен американски писател не случайно бива окачествявана като „политическа антиутопия“, като „политически черен роман“. И може би дори самият факт, че ние едва ли някога ще разберем какъв точно дял има истината в измислицата, озаглавена „Ръкописът на Чансълър“, допринася особено силно за ефекта на романа.
О’Брайън пое дъх шумно.
— Това са пет-шестима специални агенти, които работеха секретно и приближено до Хувър. Бяха негови доверени хора. Искат да върнат стария ред, искат да завземат властта в Бюрото. Загатнах ви за тях още миналата нощ. Но не съм употребявал думата маниаци.
— Но те не участвуват в онова дело? Нали? Досиетата не са у тях.
О’Брайън млъкна изведнъж и Питър долови изумлението му.
— Значи, знаете?
— Да. Казахте ми, че досиетата са унищожени без остатък, но ме излъгахте. Не, не са унищожени. Техният притежател знае, че съм близо до истината — до самоличността му. Такъв е бил замисълът. Аз съм бил използван като примамка. И нещата вървяха почти успешно, но човекът, замислил да ме използува, бе убит в собствения си капан. Сега кажете ми вие какво знаете и говорете направо!
О’Брайън отговори спокойно, овладявайки нетърпението си.
— Според мен досиетата се намират в маниаците. Те работеха с тях, имаха достъп до тях. Затова не можех да разговарям от кабинета си. Телефонът ми се подслушва от тях. Сега, за бога, кажете, какво се е случило?
— Прав сте. Намерих вашия човек Варак.
— Какво?
— Само че аз го знаех под името Лонгуърт.
— Лонгуърт… Първи май… входящите дневници! Досиетата са у него!
— Това е немислимо — объркано заговори Чансълър. — Той е мъртъв. И отдаде живота си, за да ги открие. — Чансълър разказа всичко, което бе станало след позвъняването на Варак до неговата смърт, разказа и убеждението на умиращия, че О’Брайън може да спре маниаците. Но не спомена нищо за Часонг. За него това оставаше личен въпрос.
— Варак да си отиде! — тъжно продума О’Брайън. — Просто не мога да повярвам. Той бе един от тези, на които разчитахме. Вече не останаха много.
— Онова момче от ЦРУ — ние с него се познаваме — каза, че неколцина от вас си сътрудничат. Имате свои хора из целия Вашингтон. Без това не можете.
— Така е. Най-отвратителното е, че не можеш към никого да се обърнеш за юридически съвет. На нито един Главен прокурор в Министерството не мога да се доверя.
— Все ще се намери човек. Един сенатор. Варак ми каза. Но още не. Не сега… Вие умеете да раздавате команди. А бива ли ви да ги изпълнявате?
— Не съвсем. Трябва заповедите да имат смисъл.
— В досиетата виждате ли достатъчно смисъл?
— Глупав въпрос!
— Тогава направете две неща за мен. Измъкнете Алисън Макандрю от хотела и останете с нея, заведете я някъде, където ще е в безопасност. Мен ме търсят. И ще използуват нея, за да се доберат до мен.
— Добре, това мога да направя. Какво е другото?
— Трябва ми адресът на един майор. Казва се Пабло Рамирес. Работи в Пентагона.
— Почакайте така.
Изведнъж Питър се стъписа от страх. Чу в слушалката шумолене на хартия. Хартия! Вдигна ръка към вилката, готов в същия миг да прекъсне връзката и да побегне.
— Хей, О’Брайън! Казахте, че се намирате на десет пресечки оттук. В телефонна кабина.
— Така е. Търся адреса в телефонния указател.
— О, божичко!… — Питър преглътна с облекчение.
— Ето го. Рамирес, П. Живее в Бетезда. — Агентът продиктува улицата и номера и Питър ги запамети. — Това ли е всичко?
— Не. Бих искал да видя Алисън по-късно вечерта или утре сутринта. Как да разбера къде сте, къде ще я отведете? Имате ли някаква идея?
Последва мълчание. След няколко секунди О’Брайън отговори:
— Знаете ли къде се намира Куонтико?
— Морската база ли?
— Да, но не военният лагер. На залива има мотел. Казва се „Пайнс“. Ще я заведа там.
— Ще наема кола и ще дойда.
— Не вършете това. Агенциите за коли под наем лесно се проверяват. Имат специален апарат и могат да засекат всяка наета кола из града. Веднага ще ви пипнат. Същото се отнася и до таксиметровите служби. Шофьорите нямат право да укриват маршрутите си. Така ще разберат къде сте отишли.
— По дяволите, тогава какво да направя? Да тръгна пеша?
— За Куонтико има влакове почти на всеки час. Това е най-добрият ви шанс.
— Добре. Ще се видим по-късно.
— Почакайте! — Тонът на О’Брайън бе настоятелен, но овладян. — Скривате пак нещо, Чансълър. И то е вързано с Макандрю.
Питър отхвърли глава назад и заразглежда минувачи-е през стъклената кабина.
— Това са ваши предположения.
— Не ставайте глупак. Не е нужен кой знае какъв анализаторски ум. Рамирес работи в Пентагона. Макандрю също.
— Не ме насилвайте, О’Брайън. Моля ви.
— А защо? Не сте ми казали най-важното нещо, кое-то ви е съобщил Варак: защо е искал да се срещне с вас.