Мъглите на Авалон (Том 2)

Той не довърши, но Моргоуз разбра какво искаше да каже. Гуидиън се чувстваше чужд навсякъде, но при все това Гарет си оставаше негов брат и най-добър приятел. Внезапно Гуидиън се захили и от очите му изчезна замисления израз, който го правеше да изглежда още съвсем млад.

— Не остана човек сред саксонските войни, който да не ме е попитал дали не съм син на Ланселет! Аз самият не забелязвам чак такава прилика, но пък не съм и толкова запознат с външния си вид — в огледало поглеждам само когато се бръсна!

— Все пак — поде Моргоуз — всеки, който познава Ланселет, особено ако го е познавал като съвсем млад, не би могъл да не забележи, че имате роднинска връзка.

— И аз казвах винаги нещо подобно — понякога говорех с бретонски акцент и казвах, че съм роднина и на стария крал Бан — отвърна Гуидиън. — Винаги съм мислел, че скъпият ни Ланселет, с това лице, което привлича момичетата като магнит, би трябвало да е създал доста копелета, та не би трябвало да е чак такова чудо, че някой прилича на него! Нима не е тъй? Много съм се чудил — допълни той, — но единствените слухове, които съм чувал, гласят, че кралицата може да е родила дете от него, и че са го пратили осиновяване на онази нейна братовчедка, за която ожениха Ланселет… За него и кралицата се носят какви ли не истории, коя от коя по-невероятни, но всички са единодушни, че към всяка друга жена по Божията земя, с изключение на Гуенхвифар той може да отправи само някоя и друга любезна дума, нищо повече. Намериха се дори жени, които направо ми се предлагаха, казвайки, че ако не могат да имат Ланселет, биха се задоволили поне със сина му… — той отново се захили. — Не ще да му е било леко на храбрия Ланселет. Аз самият никога не се отказвам от хубавите жени, но когато започнат да ти се обесват на врата… — той сви рамене и направи смешна гримаса. Моргоуз се засмя на глас.

— Значи друидите не са успели да ти отнемат това удоволствие, синко?

— Ни най-малко — отвърна той. — Само че повечето жени са глупачки, затова избягвам да се занимавам с такива, които очакват, че ще се държа с тях, сякаш са кой знае какво, или ще взема да обръщам внимание на думите им. Израснах при теб, затова не мога да понасям глупави жени, майко.

— Колко жалко, че същото не може да се каже за Ланселет — отбеляза Моргоуз. — За всички винаги е било ясно, че на Гуенхвифар ума й едва стига колкото да си връзва връзките на роклята — а по отношение на Ланселет надали е стигал и за това! — и допълни наум: „Имаш лицето на Ланселет, момчето ми, но си наследил ума на майка си!“

Гуидиън сякаш чу мислите й. Остави празната си чаша и махна отрицателно на една от прислужниците, която се разбърза да я напълни отново.

— Няма да пия повече. Толкова съм уморен, че ако пийна дори още само глътка, ще се напия. Но бих хапнал нещо. Омръзнало ми е да разчитам на ловното щастие, от месо направо ми се повдига, и мечтая за домашна овесена каша и прясно изпечен хляб… Майко, на Авалон видях лейди Моргана, тъкмо преди да замина за Бретан.