Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
— Ако се пъхнете още веднъж, ще режа ръце. Вие ме познавате…
Познаваха го. Много добре го познаваха и нито един не се помръдна от мястото си въпреки псувните и подканянията на офицера, който впрочем също се държеше твърде предпазливо. Румата се изправи на рамката, като продължаваше да заплашва с мечовете и в същия момент от тъмнината, от двора, в гърба го удари тежко копие. Ударът беше страшен. Той не проби металнопластмасовата ризница, но го бутна от рамката и го събори на пода. Румата не изпусна мечовете, но от тях вече нямаше никаква полза. Цялата паплач се хвърли върху него. Сигурно заедно те тежаха повече от тон, но си пречеха и той успя да се изправи на крака. Той удари някого с юмрук във влажните устни, друг извряка под мишницата му като заек, удряше с лакти, с юмруци, с рамена (отдавна не беше се чувствувал толкова свободно), но не можа да ги отърси от себе си. С огромно усилие, влачейки грамадата от тела, той тръгна към вратата, като по пътя се навеждаше и откъсваше вкопчилите се в краката му щурмоваци. После усети болезнен удар в рамото и падна по гръб, под него се мятаха притиснатите, но отново стана, нанасяйки с всичка сила къси удари, от които щурмоваците, размахвайки ръце и крака, тежко се удряха в стените; пред него вече се мяркаше полузакритото лице на лейтенанта, вдигнал пред себе си изпразнения арбалет, но в този момент вратата широко се отвори и насреща му нахълтаха нови потни муцуни. Хвърлиха върху него мрежа, стегнаха на краката му въжета и го повалиха.
Той веднага престана да се брани, пестеше силите си. Известно време го тъпкаха с ботуши, като съсредоточено, мълчаливо и сладострастно пъшкаха. После го грабнаха за краката и го повлякоха. Когато го мъкнеха покрай разтворената врата на спалнята, той успя да види министъра на двора, закован с копие на стената, и купчината окървавени чаршафи на кревата. „Та това е преврат — помисли си той. — Горкото момче…“ Помъкнаха го по стъпалата и тогава той загуби съзнание.
Седма глава
Той лежеше на обраснало с трева възвишение и гледаше облаците, които плуваха по високото синьо небе. Беше му хубаво и удобно, но на съседното възвишение усещаше остра пронизваща болка. Тя беше извън него и същевременно вътре, особено в десния хълбок и в тила. Някой кресна: „Да не е пукнал? Главите ви ще откъсна!“ И тогава от небето върху него се изля маса ледена вода. Той наистина лежеше и гледаше небето, но не на възвишение, а в локва и небето не беше синьо, а оловночерно, озарено отдолу в червено. „Нищо му няма — каза друг глас. — Жив е, блещи очи“. Значи аз съм жив, помисли си той. За мене говорят. Аз блещя очи. Но защо се кълчат? Да не са забравили да говорят човешки?
До него някой се размърда и тежко зашляпа из водата. На небето се появи черен силует на глава с островърха шапка.
— Развържете ми краката — сърдито каза Румата и усети остра болка в разбитите си устни. Облиза ги с език. Ама че устни, помисли си той. Не устни, а мекици.
Някой се залови за краката му, като грубо ги дърпаше и премяташе. Около него хората си подмятаха тихичко:
— Здравата сте го разкрасили…
— Какво да правим, за малко не избяга… Омагьосан, стрелите отскачат от него…
— Познавах един такъв, с брадва да го биеш, нищо му не става.
— Може би е бил селянин…
— Селянин, разбира се…
— Туйто. А пък този е благородник.
— А, мътната да ви вземе… Едни възли сте навързали, не може да се оправи човек… Я дайте огън!
— С ножа бе.
— Ох, братя, ох, не го развързвайте. Да не започне отново да ни млати… За малко не ми смаза главата.
— И сега едва ли ще започне…
— Вие, братя, каквото щете, ама аз здравата го удрях с копието. Че аз ризници съм пробивал.
Властният глас от тъмнината викна:
— Ей, скоро ли ще свършите?
Румата усети, че краката му са свободни, напрегна се и седна. Няколко нисички щурмоваци мълчаливо го наблюдаваха как се търкаля в локвата. Румата стисна челюсти от срам и унижение. Помръдна плешките си: ръцете му бяха извити отзад, но така, че дори не можеше да разбере къде са лактите му, къде са китките. Събра всички сили, със скок се изправи и веднага го преряза остра болка в хълбока. Щурмоваците се засмяха.
— Май няма да избяга — каза един.
— Да, уморен е, мътната го взела…
— Какво, дон, не е приятно, а?
— Стига сте дрънкали — каза от тъмнината властният глас. — Елате тук, дон Румата.