Богът на дребните неща
- Автор: Рой Арундати
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Жанет 45
- Переводчик: Леда Милева
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Богът на дребните неща». Краткое содержание книги:
Сенки, които само той виждаше.
Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад.
Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства.
— Това пък какво е? — извика някой с висок фалцет.
Един полицай плесна пениса му с палка.
— Хайде, покажи ни твоята тайна. Покажи ни колко голям става, когато го надуеш. — Вдигна грубата си обувка (със стоножки, полепнали в подметката) и леко настъпи ранения.
Извиха ръцете на гърба му и затвориха белезниците.
Щрак.
И щрак.
Под едно късметлийско листо. Есенно листо в нощта. Което караше мусоните да идват навреме.
Там, където белезниците се допираха до ръцете му, кожата му настръхна.
— Това не е той — прошепна Рахел на Еста. Познавам. Това е брат му близнакът. Урумбан. От Кочи.
Еста не искаше да търси убежище в илюзии, затова не каза нищо.
Някой ги заговори. Един любезен докосваем полицай. Любезен към своите.
— Момче, момиченце, добре ли сте? Той нарани ли ви?
Не съвсем едновременно, но почти, близнаците прошепнаха:
— Да. Не.
— Не се безпокойте. С нас сега сте в безопасност.
Полицаят се огледа и видя постелката от трева.
Тенджерката и чиниите.
Надуваемата гъска.
Мечето коала с разхлабени очи от копчета.
Химикалките, под чиято прозрачна обвивка се виждаха лондонски улици.
Къси чорапи с цветни пръсти.
Червени пластмасови очила за слънце с жълти рамки.
Часовник, чиито нарисувани стрелки показват нарисувано време.
— Чии са тези неща? Откъде са дошли? Кой ги е донесъл? — запита леко разтревожен глас.
Еста и Рахел, нахранени с риба, се взираха безмълвно.
Полицаите се спогледаха. Знаеха какво трябва да направят.
Мечето коала взеха за своите деца.
Химикалките и чорапките също. И полицейските деца носят чорапи с цветни пръсти.
Надуваемата гъска пробиха с цигара. Бум. И заровиха парченцата гума.
Ненужна гъска. Много лесно можеше да се познае.
Един полицай си сложи очилата. Другите се засмяха, затова той не ги свали известно време. Всички забравиха за часовника. Той остана в Къщата на Историята. На задната веранда. Невярно свидетелство на времето. Показваше два без десет.
Тръгнаха си.
Шестима принцове, натъпкали джобовете си с играчки.
Две деца, двуяйчни близнаци.
И Богът на Загубата.
Той не можеше да ходи. Затова започнаха да го влачат.
Никой не ги видя.
Прилепите, както е известно, са слепи.
19
Спасяването на Аму
В полицейския участък инспектор Томас Матю изпрати за две кока-коли. Със сламки. Раболепен полицай ги донесе върху пластмасова табла и ги предложи на двете изкаляни деца, които седяха срещу инспектора, от другата страна на масата, а главите им едва се подаваха над разхвърляните папки и книжа.
И тъй, за втори път в течение на две седмици поднасяха на Еста бутилиран Страх. Изстуден. Газиран. Понякога нещата ставаха още по-лоши, ако вървят заедно с кока-кола.
Газираната напитка се качи в носа му. Той се оригна. Рахел изхихика. Тя започна да духа през сламката си, докато напитката преля върху роклята й. Върху пода. Еста зачете на глас думите, изписани върху дъска на стената.
— еиненичдоП — произнесе той. — иксонбО, тсонляоЛ.
— тсонтнегилетнИ, тсонавозиливиЦ — продължи Рахел.
— тсоннитсИ.
— атонсЯ.
За негова чест инспектор Томас Матю остана спокоен. Той усещаше, че децата стават все по-непоследователни. Забеляза разширените им зеници. Беше наблюдавал това и друг път… отдушника на човешкия ум. Начина му да се справя с травмата. Като имаше това предвид, той насочваше въпросите си хитро. Със заобикалки. Между „Кога е рожденият ти ден, Мон?“ и „Кой е любимият ти цвят, Мол?“
Постепенно, разпокъсано и разбъркано нещата започнаха да идват на място. Инспекторът беше информиран от своите хора за тенджерката и чиниите. За постелката от трева. За незабравимите играчки. Сега всичко започна да му се изяснява. Инспектор Томас Матю не виждаше нищо забавно. Изпрати един джип за Беба Кочама. Погрижи се децата да не са в стаята, когато тя пристигна. Не я поздрави, а направо каза: