Целувката на тигъра

Тя го гледаше като упоена. Чу камбаната на кораба и този звук я изпълни с облекчение. Трябва да го прогони от мислите си, него и надеждата, която се опитваше да покълне в нея…

— Сега трябва да вървиш.

Той поднесе ръката й към устните си.

— Една година, Маргарет. — Той се обърна. — Очаквай ме!

Погледът й го проследи, докато слизаше с едри крачки по корабния трап. Сърцето й биеше лудо, беше напълно объркана. Зашеметена, тя се втурна към релинга:

— Недей! Не идвай! Няма да си добре дошъл!

— Разбира се, че ще бъда добре дошъл.

— А, работата ти при Рюъл?

— Може да се върнем и двамата тука.

— Мястото ми е в Гленкларън.

— Ще обсъдим това след сватбата.

— Няма да се оженим!

Той беше вече на кея.

— Разбира се, че ще се оженим. Ти не си жена, която може да живее в грях.

— Исках да кажа, че, аз…

— Ако държиш да останеш в тази студена Шотландия, може да склоня да променя решението си да не предоставям своя гений на кралица Виктория… — Той се намръщи. — Не, не може и дума да става! Тази двойна брадичка…

Изтеглиха трапа. Корабът се отдели бавно от брега. Картаук стоеше на кея с леко разкрачени крака, вятърът рошеше тъмната му лъскава коса.

— Няма смисъл да идваш! — Гласът й прозвуча отчаяно. — Остани си тука, Джон!

Той поклати глава.

— Та бих ли могъл? Само като си помисля за друг помощник и ми призлява! А добре знаеш, че не мога да оставя работата ми да пострада!

— Отговорът ми ще е не.

— Първоначално. Но невинаги, моя Маргарет! — Усмивката му изразяваше толкова любяща увереност, че тя трябваше да му повярва. — Защото накрая ще кажеш „Да, Картаук!“