Паула

Същата вечер се опитах да проведа разговор с моя съпруг и да му обясня какво става, ала преди да успея да му кажа каквото и да било, той ми съобщи, че му се налагало да пътува в Европа по работа, и ми предложи да го придружа — родителите ми щели да се грижат за внуците една седмица. „Семейството трябва да се пази, любовниците идват и си отиват, без да оставят рани, върви с Майкъл в Европа, ще ви се отрази прекрасно да останете за малко двамата сами“, посъветва ме мама. „За нищо на света не признавай изневяра, дори и да те хванат в леглото с другия, защото такова нещо не се прощава“, предупреди ме чичо Рамон. Заминахме за Париж и докато Майкъл си вършеше работата, аз седях в кафенетата на Шан-з-Елизе и мислех за телевизионния сериал, в който бях затънала; измъчвах се между спомените за горещите вечери с тропически дъжд, примесен със звуците на флейта, и естествените пробождания от чувство за вина; искаше ми се гръм да падне от небето и да сложи край на моите съмнения. Лицата на Паула и Николас ми се привиждаха във всеки непълнолетен, с когото се разминавах — в едно бях сигурна: не можех да се разделя с децата си. „Няма нужда да го правиш, вземи ги със себе си“, ми каза убедителният глас на моя любовник, който беше разбрал в кой хотел съм и ми се обаждаше от Мадрид. Реших, че щеше да е непростимо да не дам шанс на тази любов — може би последна в живота ми, тъй като ми се струваше, че на трийсет и шест години бях на предела на старостта. Майкъл се върна във Венецуела, а аз, под претекст, че имам нужда да остана сама няколко дни, взех влака за Испания.