Тютюн

Ирина, Борис и прислужницата бавно тръгнаха към салона и седнаха на креслата близо до рояла.

— Ако заговори, не трябва да й противоречиш — тихо предупреди Борис.

— Отдавна ли е така? — попита Ирина.

— От няколко месеца.

— Лекувате ли я?

— С какво?… — Върху лицето на Борис се появи привичната студена усмивка и в нея сякаш имаше доволство от това, че болестта на Мария беше неизлечима. — Салварсанът не дава никакви резултати… Сега докторите опитват нови лекарства, които мобилизират белите кръвни телца… Има ли надежда?

— Не, никаква — отговори Ирина.

Между това болната отвори капака на рояла, постоя няколко секунди неподвижно, после се обърна назад и направи към публиката си малък, отсечен поклон. Борис и прислужницата изръкопляскаха веднага. Ирина гледаше потресена несвързаните движения на болната, окапалата й коса, жалката й костелива фигура.

— Ръкопляскайте!… — каза прислужницата. — Инак ще се развика.

Ирина плесна няколко пъти с ръце.

Жълтеникавите мъртвешки ръце на болната се протегнаха и почнаха да удрят безразборно върху клавишите. Музиката, която излезе от рояла, приличаше на говора й: трагичен шум, безреден поток от дисонанси, бликащ изпод тия ръце, които само преди една година свиреха още с техническо съвършенство. Но после изведнъж пръстите й налучкаха запазена верига от рефлекси. Какофонията стори място внезапно на откъс от Дебюси, който неочаквано премина в Бетовен и завърши с невероятен хаос от миньорни акорди. Веригата от запазени рефлекси свърши пак пред пропаст от разстроени центробежни функции на главния мозък. Грозният шум на рояла продължи така около четвърт минута, после движенията на пръстите й се овладяха отново от цялостен блок на съзнанието и почнаха да свирят „Ноктюрно“ от Шопен. Нито Борис, нито Ирина, нито прислужницата бяха сведущи в музиката, за да го разпознаят. Разстроените рефлекси на болната го превръщаха в пародия на истинско свирене. Но тоя откъснат, скитащ и все пак цялостен блок от слухови представи и съзнателни импулси за произвеждане на тонове плуваше бавно в здрача на Марииното съзнание като ледена планина, огрята от слънцето. Каква бе тази чиста, ослепителна светлина, която се излъчваше от него? Тя не говореше нищо на отегчените слушатели, но изпълваше болната с някакво смътно, парливо, неизразимо приятно усещане. Нито Ирина, нито прислужницата знаеха нещо за оня топъл дъждовен следобед, в който лъчите на залязващото слънце пронизваха облаците и в който Мария беше изсвирила на Борис това ноктюрно. Но сега звуците му чрез смътния спомен за преживяното вълнение свързаха тайнствено разкъсаните нишки между представите в съзнанието на болната. Все по-силна ставаше светлината, която се излъчваше от него, и все по-ясни образите, които огряваше. Разсъдъкът бавно разпръскваше полумрака на лудостта. И най-после дойде моментът, в който Мария съзна отново предишната си личност, част от миналото и всичко, което се бе случило между нея и Борис. Сега тя знаеше, че приключението им беше почнало, когато Зара замина с баща й за Гърция, че беше жена на Борис и бе свирила ноктюрното след щастливата минута на отдаването си. Мария усещаше недостатъците на свиренето си и съзнаваше някак учудено, че нито пръстите, нито краката, с които натискаше педалите, й се подчиняваха правилно, за да предаде ония оттенъци в свиренето, които желаеше. Това я порази дълбоко. Вероятно болестта й се беше влошила. Сякаш чужди, неподчиняващи се на волята й ръце удряха върху клавишите.