Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
— Измъкнах се за уикенда в Норвегия — изръмжа Лени. — Мога да ви дам нужните доказателства. Но чуйте, имам съпруга. Казах й, че съм на работа през почивните дни.
Отдалечих се и влязох в кабинета на Аби. Тя ме погледна иззад бюрото и попита:
— Нищо ново ли няма от Лени?
— Не вярвам и да има.
— А помощниците му? Сигурно има някаква ведомост.
— Казано по друг начин, списък на всички, които са работили в моргата през последните пет години? Нима очакваш такава ведомост?
— Да. Ведомост на взималите заплати. Нали не е прекомерно като желание? — Долових острота в тона й.
— Слушай, Аби, кога ще престанеш да мислиш за Мурманск като за Манхатън? Тук съвсем наскоро завърши гражданска война, за бога. Половината от воювалите в нея са от страната на загубилите. Бяха анархисти. Хора извън закона. Вече са си сменили имената. Минали са в нелегалност. Имат нови документи за самоличност. — Стараех се гласът ми да звучи спокойно и сговорчиво, но държах да й внуша един съществен аргумент. — Знаеш какво се случи с вашето посолство в Москва и въпреки това говориш така, сякаш можем просто да си седим тук и да отмятаме заподозрените по списък като Дядо Коледа. Ха, ха, ха!
Тя се изправи, заобиколи бюрото и застана на метър от мен.
— Разбирам те, Константин. Но се опитай и ти да разбереш колко е трудно и на чужденците, които се напъват всячески да проумеят смисъла на всичко, което се случва тук. Попадаме в очевидно богато общество, неотстъпващо на западните стандарти. Мерцедеси, беемвета, ягуари и ролс-ройси са нещо обичайно както в Кейп Код през лятото. Само че половината от обществото е развалина. Имате добра работеща болница като „Лермонтов“ и прикрепена към нея психиатрична клиника, която прилича на извадена от времето на маркиз Дьо Сад. Едни от най-добрите компютърни специалисти в света са руснаци, обаче продължителността на живота при мъжете е средновековна, а деветдесет процента от гимназистките, обхванати от проучванията, отговарят, че амбицията им е да станат проститутки. Какво може да си помисли човек като мен за такава страна?
— Какво правиш тук в такъв случай? Защо си в Москва за втори мандат?
— Защото обичам този град — почти изкрещя тя. — А не би трябвало. Би трябвало да съм отвратена от него заради залитащите пияници, расизма, разнебитените улици, безочливите чиновници в администрацията и безскрупулните ракетири. И аз съм отвратена от него, но въпреки това го обичам. — Отпусна ръцете си надолу и се обърна към мен: — Нещата стоят горе-долу така: когато искам данни за всеки, който е работил в моргата на „Лермонтов“ през последните няколко години, аз ги искам с някаква надежда да ги получа. Като руснаците. Не като американците, с очакване, че това непременно ще стане. Сега разбра ли ме?
Отворих уста да й отговоря, но тя вече бе грабнала палтото си от стола и излетя от стаята. Не мога да твърдя, че много разбирам от тези неща, приятели, но имах крайно неприятното чувство, че всичко това бе свързано със случилото се през последната нощ.
39.
Прибрах се в апартамента. Смокингът, който черноборсаджията Васикин ми бе дал на заем, още беше у мен. Погледнах стенния часовник и установих, че разполагам с достатъчно време. Докато се преобличах, забелязах някои неща на Аби — папка на масата, палто, преметнато на облегалката на един от столовете — нищо особено, но точно в този момент не желаех да са там. Събрах ги и ги занесох в спалнята.
После застанах до прозореца по бяла риза и черен панталон със сатенени кантове и се загледах в пристанището от височината на десетия етаж. Туристически кораб с ослепително светещи малки квадратни прозорци стоеше закотвен между тъмните силуети на товарни съдове. През онази нощ, спомних си, там имаше танкер. Но това, че намествах възела на вратовръзката си пред огледалото, съчетано с чашата водка с кориандър до мен и музикалния фон на „Барката от Барксдейл“, не беше в състояние да върне настроението от въпросната съботна вечер, от която ми се струваше, че бе изминала цяла вечност. Признавам си, приятели, че не можах да сдържа склонността си към сантиментални спомени. Или поне желанието да преживея отново последните минути, прекарани насаме с нея в апартамента.
Опитах се. Много упорито. Съвсем съзнателно се напрегнах да върна картините от последната ни вечер заедно. Излизащата от ваната Наталия…
Обаче нищо не се получи. Изгълтах водката на един път, облякох смокинга и без да се поглеждам пак в огледалото, тръгнах към Градския съвет.