Проклетникът

— Ето. Какво мислиш?

Розалинд едва не заплака.

— Мисля, че това е най-щастливият ден в целия ми живот!

— В целия ти живот? Във всичките му седемнадесет години? — Тобин стоеше на вратата и се усмихваше с онази усмивка, от която коленете на София все още се подкосяваха.

— Татко! — изхвръкна от стола Розалинд и се озова в прегръдките на баща си.

— Дай да те погледна. — Тобин отстъпи назад и огледа дъщеря си с възхитени очи.

София се засмя и поклати глава. Такава любов цареше между баща и дъщеря!…

— Красива си. Почти колкото майка си.

— Наистина ли, татко?

— Наистина.

И Тобин я целуна по челото.

— Трябва да намеря сестрите си и да им покажа тези хубави неща. Джудит направо ще позеленее!

Розалинд излетя от стаята и тръгна да дразни Джудит, Елизабет и Алинър, по-малките си сестри. Братята й нямаше да се заинтересуват от украшенията, Мерик беше едва на пет години, а Джон на осем.

Тобин остана взрян в София.

— Защото си още така невероятно красива. — И той поклати глава. — Не мисля, че изглеждаш по-различно, отколкото в деня, когато се влюбих в тебе.

— Аз? — учуди се тя. — Днес се чувствам стара.

Тобин я привлече в прегръдките си и каза:

— Никога не можеш да бъдеш стара, скъпа. Тук ти е мястото. А за мене най-хубавото място е да лежа до тебе. Гледам те и знам, че в моя свят няма нищо по-красиво. — Отстъпи назад и я погледна, после взе ръката й и вплете пръстите си в нейните. — Сълзи ли виждам в очите ти, съпруго моя?

София поклати глава.

— Не, скъпи, мисля, че нещо ми е влязло в окото.